Синдромът на Чърчил

Синдромът на Чърчил
© Виталий Портников

Военното време винаги е епоха на манифести и пламенни речи. Около веднъж седмично слушаме или четем изявленията на един или друг западен политик, който дава ясна и безкомпромисна оценка на руската агресия срещу Украйна. Тези дни това беше германският президент Франк-Валтер Щайнмайер. Малко по-рано - шефът на дипломацията на Европейския съюз Жозеп Борел. Ние се възхищаваме на нещо повече от лъскава формулировка. За нас също така е важно водещите западни политици да признаят грешките си. В края на краищата добре помним как Щайнмайер по време на мандата си като министър на външните работи на Германия беше лобист за компромиси с Москва и поддръжник на изграждането на Северен поток. И как Борел долетя до Москва буквално в навечерието на руската атака срещу Украйна и се опита да се договори за нещо с министъра на външните работи на Русия Лавров - въпреки че нямаше за какво да се говори нито с Лавров, нито с някой друг в руското ръководство.

Още новини от Украйна

И аз щях да се зарадвам на това прекрасно прозрение, ако не си спомнях, че дълги години – още преди 2014 г. – политици в Полша, Латвия, Литва, Естония, Чехия и Словакия предупреждаваха колегите си за предстоящата руска опасност. Те предупреждаваха дори когато политици и бизнесмени в самата Украйна смятаха, че основната задача е да се получи "евтин" руски газ и да се запази транзитният статут на страната. Когато украинското общество смяташе Путин за най-добрия политик на всички времена и народи и гласуваше на избори за руски агенти във властта.

Но как Западът реагира на тези предупреждения? С явно презрение, разбира се. Всичко това се смяташе за проява на „полска болест“, „русофобия“, комплекс за малоценност. Те там са близо до Москва толкова дълго, че не могат да видят гората заради дърветата! Но ние тук в Париж, Лондон, Брюксел сме хора без комплекси. И ето хората без комплекси започват да работят върху пламенни речи в момент, когато не им остава нищо друго освен да говорят, да очакват, че Украйна ще отвърне на Русия, а Русия ще се въздържи от използването на ядрени оръжия. Браво! Бяха политици, станаха оратори. Моите аплодисменти.

И тук се сетих за съдбата на друг оратор - сър Уинстън Чърчил, на чието политическо наследство обикновено се възхищават. На 5 март 1946 г. Чърчил произнася друга пламенна реч във Фултън, в която говори за „желязната завеса“, зад която са разположени столиците на старите държави от Централна и Източна Европа: Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София. Тази реч можеше да бъде пренаписана от Щайнмайер. Или Борел. Въпреки че трябва да се признае, че оценките, които Чърчил дава на Русия (именно Русия - така той възприемаше целия Съветски съюз, в главата му нямаше Украйна и тук не трябва да има илюзии), изглеждат много по-меки от оценките, че сега са дадени на Русия от Щайнмайер. В речта си Чърчил говори за търсенето на взаимно разбирателство с Русия - съветската пропаганда превърна речта му в антисъветски манифест.

И тази неяснота на формулировката в речта на известния британски оратор се обяснява много просто: собственият му съюз със Сталин. Свикнали сме да гледаме на предшественика на Чърчил Чембърлейн като на привърженик на неуместни компромиси. И много от нас се възмутиха, когато във филма „Мюнхен. На прага на войната” британският премиер отново се яви като миротворец, който отложи войната и позволи на страната да се подготви по-добре за нея, като предаде интересите на Чехословакия. Всъщност това беше грешка, която стана един от стимулите за началото на Втората световна война. Но Чърчил използва друга грешка – грешката на Хитлер – и се съюзява със Сталин, когато Хитлер атакува Съветския съюз.

От гледна точка на днешното ни отношение към историята това беше единствената възможна стъпка: Хитлер не можеше да бъде победен без съюз със Сталин. Историята е такава, каквато е. Но трябва да напомня простите факти. Великобритания и Франция влизат във войната с Германия, за да не предадат Полша на Хитлер. Чърчил и Рузвелт дадоха Полша на Сталин. Унгария, Румъния, България са били съюзници на Хитлер. Дадоха Унгария, Румъния, България на Сталин. Чехословакия е окупирана от Германия. Дадоха Чехословакия на Сталин. Югославия и Албания са окупирани от Германия и нейните съюзници. Дадоха Югославия и Албания на Сталин. Западните лидери умишлено пожертваха интересите на Източна и Централна Европа за благоденствието на своите страни. Дори не говоря за страни като Латвия, Литва и Естония. Западът приема всички териториални придобивки на Сталин, получени в съюз с Хитлер. Е, би било странно в този контекст изобщо да се споменава Украйна или Беларус, защото за Чърчил или Рузвелт това беше Русия.

Обикновено наричаме подобни действия политически прагматизъм, историческа неизбежност, избор на по-малкото зло. И за нас, възпитаните в културата на тази неизбежност, прагматизмът на Чърчил е много по-разбираем от прагматизма на Чембърлейн или прагматизма на Ангела Меркел, която се съгласи на изграждането на Северен поток. В края на краищата Чърчил се стреми не само към победа над Хитлер, но и към спасението на Великобритания, не на „всяка цена“, обичайна за съветските лидери, а на възможно най-ниската цена от гледна точка на спасяването на британски животи и загуби за Британска икономика.

Но нека погледнем резултата от политическото наследство на най-великия британец на хилядолетието. Половин Европа е под ботуша на Сталин. Естественият и пълен крах на Британската империя. Естественото запазване на съветската империя и нейната способност за реформиране, възраждане и нова агресия. И неестествената победа на комунистите в Китай, която вече е заплаха номер едно за целия цивилизован свят. Осем десетилетия след Втората световна война всички ние все още не знаем дали ще оцелеем. Защото всеки прагматизъм и всяко политическо предателство имат своята висока цена. Цената на следващото хилядолетие.

Източник: zbruc eu

Бесарабски фронт