Гратис в трамвая на живота

Възходът на една нация се мери с възможността да се обезпечи съществуването на тези, които притежават твърде малко, а не с увеличението на доходите на тези, които и без това имат много.

Франклин Делано Рузвелт (1882–1945 г.) – американски държавен и политически деец, президент на САЩ (1933–1945 г.)

Едва след Седемгодишната война с Франция (1756–1763 г.) Индия се превръща в перла в короната на английската метрополия. Освободен от военните тегоби, още през следващата година английският парламент започва решаването на изключително важна задача: да преустанови нарастването на икономическата независимост на 13-те колонии в Новия свят. Тяхната поддръжка във войната повече не е необходима – Англия е съкрушила и последната от своите съперници в Северна Америка – Франция.

Бързият подем на производството в самата Англия, свързан с промишлената революция, прави английската буржоазия да е особено заинтересована в запазването на своето господство на американския пазар, като задуши новия си опасен конкурент.

Първата мярка е въвеждането на мито за вноса в английските колонии на захар от Западна Индия. После английският парламент им забранява и печатането на книжни пари, което води до застой в търговията и промишлеността върху американския континент. Нов удар е въвеждането на гербов данък върху цялата съдебна и търговска документация, периодични издания, памфлети и пр.

Тези действия на английските власти, както и разполагането на войски от метрополията в колониите, е преценено от колонистите като посегателство върху правата им. В една от многото прокламации против гербовия данък се изказва опасение да не би „британските власти да въведат данък върху слънчевата светлина и въздуха, който дишаме, върху земята, в която лягаме“. И подобно на английската буржоазия през ХVІІІ в., започнала борба с феодално-абсолютистката монархия чрез отказа да се плащат данъци, колониалната буржоазия отвъд Атлантическия океан, чиито представителите се събират на конгрес през 1765 г., за да обсъдят гербовия данък, отказва да признае правото на английския парламент да облага с данъци колониите, които нямат свои представители в парламента. Като присъствалите на конгреса написали на своето знаме: „Никакви данъци без представителството“.

След обявяването на независимостта на новата държава, първоначално право да бъдат избирани имат само отговарящите на имуществен ценз бели мъже, като избирателното право се разпростирало единствено върху бялото мъжко население. Едва през 20-те и 30-те години на ХІХ век започва постепенната отмяна на имуществения ценз. В новоприсъединените западни щати били приемани конституции, въвеждащи всеобщото избирателно (и избираемо) право за мъжкото бяло население. Под влияние на техния пример в старите щати започва борба за отмяна на имуществения ценз за заемане на изборни длъжности. Решаваща роля за това играели в западните щати фермерите, а на изток – дребната градска буржоазия и младата, формираща се работническа класа. Имущественият ценз за изборните длъжности постепенно бил отменен и във всички северни щати, с изключение на Род-Айлънд, където това е било направено едва през 1844 г.

Дълга е историята на борбите, водени от прогресивните кръгове в Съединените американски щати, докато бъде въведено общото избирателно право върху цялата територия на страната, включително и на жените и на афроамериканците, тоест на жителите от негърски произход. И през цялото време основата за стремежа към всеобщо избирателно право е принципът: „Няма данъци без представителство“.

Но този принцип е двупосочно отразен в американското законодателство, или с други думи и: „Няма представителство без данъци“. Презумпцията е, че правото да се участва в управлението на държавата чрез изборния механизъм, както и ползването на всички останали права, които предоставя американското гражданство, са обвързани и с финансови задължения. Приоритетно значение за определянето на едно лице дали е данъчен резидент на Съединените щати е дали то е американски гражданин.

Тази страна е едната от само двете държави в света, които вменяват на своите граждани, независимо къде живеят – във или извън Съединените щати – да плащат към американската хазна данъците върху своите приходи. Неспазването на това задължение е квалифицирано като криминално деяние.

Именно за да повишат информираността си относно дължимите от американските граждани данъци, и така да повишат тяхната събираемост, властите в САЩ приеха през 2013 г. закона Foreign Account Tax Compliance Act (FATCA), който изисква чуждестранните финансови учреждения да предоставят всякаква информация, засягаща депозираните в тях пари на американски граждани. Това веднага доведе до ответна защитна реакция от страна на американци – притежатели на влогове в банки извън територията на САЩ: собствениците им започнаха да се отказват от американското си гражданство. Още през 2011 г., в аванс, информирани за бъдещото одобрение на FATCA от американския Конгрес, така постъпиха 2 000 души. На пръв поглед две хиляди души не са никак много спрямо население, което надминава 300 млн. Но те принадлежат към състоятелния каймак на американското общество, дължат значителни данъчни суми и има какво да губят.

От началото на настоящето десетилетие досега броят на отказалите се от американско гражданство надминава 8 000. Само през първото тримесечие на 2014 г. паспортите си с двуглавия орел върху тях са си върнали 1 001 човека. Ето защо бяха затегнати условията за отказ от американско гражданство: задължителните събеседвания в посолството на Съединените щати в съответната страна с желаещия да си върне американския паспорт бяха променени от едно на три – с надежда така да бъде увеличен шансът за отказ от първоначалното решение; както и беше увеличена три пъти самата такса за извършването на тази процедура и тя вече надминава 1 200 щат. долара.

Най-често от американско гражданство се отказват лица, живеещи в чужбина. Три четвърти от тях се падат на Канада, Великобритания и Швейцария. Според данни на държавния департамент на Съединените щати извън границите на страната живеят 7,6 млн. души. Значителен човешки потенциал за отказ от американско гражданство, мотивиран евентуално от чисто егоистични финансови подбуди.

Но американското данъчно законодателство не отхлабва лесно примката. То е умело прецизирано и се отличава със своеобразие и в случая, когато данъчно задълженото лице повече не е американски гражданин. Загубването на гражданството от физическото лице изобщо не го лишава от статуса на данъчен резидент, който се запазва още 10 години след промяната на гражданството и това лице е задължено да продължи да плаща данъци върху своите приходи през целия десетгодишен срок, в качеството си на данъчен резидент на Съединените щати. Никак не е случайно, че именно в тази страна се е родил черният афоризъм, че само смъртта и данъците са неизбежни.

Както е известно, идеята за национална общност притежава не само своите антропологични измерения, ала и своите реални материални параметри. За да съществува една нация върху дадена територия в условията на функционираща държавност, тя има обективната необходимост да получава цял комплекс от публични услуги: национална сигурност в двата ѝ аспекта: външна и вътрешна, тоест да са налице инструментите за тяхната реализация – армия и правоприлагащи органи; здравеопазване и образование; опазване на околната среда и пр. Очевидно би бил нарушен един основен демократичен принцип – този на равенството на отделните граждани, ако само една част от пълнолетното население – макар и преобладаващата – дава своя принос за набиране на средства за финансиране на публичните услуги от страна на държавата, а друга част от населението само се ползва от правата, които според конституцията дава гражданството на съответната държава. Конкретно в основния закон на Република България, чл. 25, ал. 5, например постановява, че „Българските граждани, пребиваващи в чужбина, са под закрилата на Република България“, тоест това право не зависи от местопребиваването. Реализирането на такава защита – когато се наложи – струва пари.

Един граждански статут е доброволен обществен договор на всяко пълнолетно, непоставено под запрещение лице, с конкретна държава. От които договорни отношения физическото лице има право да се откаже, ако този обществен договор не е по вкуса му. Докато всеки български гражданин по рождение, съгласно чл. 25, ал. 3, не може да бъде лишен от българско гражданство. Което несъмнено представлява за него една благоприятна неравнопоставеност. Оттук нататък е справедливо правата и задълженията на всеки български гражданин – независимо къде живее, да представляват едно органично цяло.

Отказът на държавата да събира данъци от приходите на абсолютно всички български граждани – независимо от тяхното местоживеене – в качеството им на физически лица, неминуемо намалява нейния финансов потенциал да изпълнява своите задължения към другата страна на обществения договор – суверена. Ето защо е необходимо да бъде прецизиран сегашният чл. 60 от българската конституция, като изрично бъде посочено валидността на неговото действие за облагане с данъци независимо от местоживеенето.

Тогава, по един съвсем естествен начин, изцяло ще отпадне преекспонираният в публичното пространство въпрос за участието на нашите сънародници, живеещи в чужбина, в изборния процес. Като този, който посредством плащането на данъци като физическо лице легитимира своята актуална принадлежност към субекта български суверен, е напълно справедливо да се ползва от пълния набор от права за участие във всички видове изява на волята на гласоподавателите: избори и референдуми. Независимо в коя държава извън България живее.

Логично е да предположим, че както сред американските граждани, така също и измежду нашите сънародници, живеещи извън България, ще има индивиди, които мотивирани от личния материален интерес, ще предпочетат да се откажат от българско гражданство. Това е тяхно право, което не би било коректно да бъде оспорвано, още по-малко – възпрепятствано. И което те, чрез съответна – платена – процедура, аналогична на въведената от властите на Съединените щати, да могат да реализират.

Да, не би било справедливо да съществуват данъци без представителство, или с други думи изпълнение на финансови задължения към държавата, без възможност чрез гласуване да се участва в нейното управление, тоест в насочването на финансовите потоци и съответно в избора на насоките и обема на публичните услуги, чрез механизми на демократичния изборен процес. Но пък обратното: представителство без данъци е не само возене без билет в трамвая на живота. Още по-лошо: то представлява нарушение на конституционното равенство на българските граждани, като облагодетелства една част с данъчни, тоест финансови преференции, а другата част – тази на живеещите в България и плащащи тук данъци наши сънародници, поставя в подчинено положение субекти, с чиито финанси, чрез участие в изборния процес, ще се разпореждат лица, де факто не допринесли финансово за функционирането на държавното управление и извършването на публичните услуги.

Представителството без данъци създава и изключително благоприятни условия за изкривяване на резултатите от изборния процес, понеже, когато един гласоподавател не е финансово ангажиран със собствени средства чрез заплатените данъци, той много по-лесно би могъл да продаде своя глас, тъй като не притежава – образно казано – „акции“ в държавния бюджет и от чиито „дивиденти“ да е заинтересован. И тази сума за подкуп на гласа му се явява чиста печалба за него. Докато при обратната ситуация – при внесени данъци върху доходите му като физическо лице, е налице реална заинтересованост от общественото развитие на родината, както и осъществима възможност за участие в него чрез изявата на личните предпочитания чрез правото на глас, без то да е опорочено от процеса на покупко-продажба.

Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.