Николай Слатински: Няма бивши агенти на КГБ

Четири подробности от пейзажа на моето близко и малко по-далечно минало

И аз видях как вместо да бъде изгонена като персона нон грата, руската посланичка шества и дефилира из медиите ни (някои от тях издържани и от моите данъци) като героиня на нашето време.

Това ми припомни четири подробности от пейзажа на моето минало.

1.

Веднъж един приятел, виждайки как се сприятелявам със сравнително известна личност, ми каза:

– Той е бил завербуван от КГБ, бъди внимателен с него!

– Каааак? Та този човек никога с нищо и по никакъв начин не е давал повод да се смята, че е човек на КГБ! Последният е за когото бих си помислил такова нещо – много силно се удивих аз.

– Да, защото все още не е активиран. Няма БИВШИ завербувани от КГБ! Това е неподлежащата на обжалване истина. За всеки завербуван рано или късно идва времето, когато ще го активират. Той знае това и е непрекъснато в очакване, вечно е на повикване.

2.

Знам, че друг мой приятел (от времето след 1989 г.) е бил като млад в ДС. Но е свестен човек, добър специалист в националната сигурност и отношенията ни са искрено дружески. Веднъж ми сподели за наш общ познат, че също е бил в ДС, а сега работи тясно с руснаците и не крие, че е техен човек.

Попитах го:

– А теб руснаците не са ли правили опит да те превърнат в техен човек?

– Не, не съм се доближавал и на километър от техните резидентури!

– Защо така?

– Ами защото няма нищо по-лошо от това в днешно време да си ухо и око на руснаците! И не само в днешно време. Те те използват максимално, а когато станеш ненужен, или те изхвърлят на боклука, или ако знаеш твърде много, неизбежно ти се случва нещо фатално. За тях най-добрият бивш агент е мъртвият агент – от 30-те години на миналия век е така. И до 30-те години на бъдещия век ще е така.

3.

Друг път същият този мой приятел ми спомена за още един общ познат, че преди известно време е взел доста пари на ръка от руска спецслужба и че руснаците давали добри суми за да имат свои хора къде ли не и за какво ли не.

Попитах го леко наивно:

– А ти като си я закъсал сега финансово, а имаш толкова връзки с хора от властта, не би ли взел от тях прилична сума – просто за някаква конкретна работа?

– Не бих! Категорично! От мен ще знаеш, че руснаците не са като останалите. Останалите като дават пари за някаква конкретна работа, знаят, че за да им я свършиш, ти имаш определени „производствени разходи" – да водиш виден политик или шеф на държавна фирма на скъп обяд, да му уредиш дългокрака и късопола мадама, да му пуснеш нещо на ръка, пък и просто да държиш ниво... И затова ти дават определен процент – за фонд „и аз съм човек“. Ако все пак не свършиш работа – връщаш известна сума, останалото дори да е символично, ти го опрощават – знае се, че не всякога може да се свърши дадена работа, дори при желание и след енергични усилия. Но при руснаците не е така! Не свършиш ли работа, връщаш парите до копейка! Не го ли направиш, те поставят „на счëтчик“ – на брояч, отмерващ времето за връщане и с нарастващи проценти. Направо като техните "братки". Мнозина у нас сред политиците и хората от службите са се изкушавали да взимат пари от руснаците, за да им свършат някаква работа, но повярвай – огромното мнозинство от тях, когато не са свършили тази работа, буквално са изповръщали взетите пари обратно. При руснаците прошка няма, „произведствени разходи" също няма.

4.

Когато отидох студент по механика в СССР, в Харков, 1975 г., абсолютно не съм имал каквото и да било представа за действията на нашите и съветските спецслужби. Вероятно като младеж, чийто прадядо е бил осъден като враг на народа и е бил жестоко пребиван – и той, и синът му от новата власт след 1944 г., не съм представлявал интерес за ДС. Знам ли... Но тръгвайки за Харков, мой чичо ме дръпна настрана:

- Слушай, много да се пазиш от онези хора там!

- От кои онези?

- С невидимите пагони! Носят пуловерчета, сакенца, ризенца, а под тях се виждат очертанията на пагоните. Където има 3-4 българи поне, то 100% единия ще го хванат да им слухти и донася. Могат да омайват с какви ли не обещания и приятелски подкрепи, могат и да обърнат другия край и да притискат здраво. Затова си отваряй очите на четири и не си мисли, че винаги можеш да се оправиш с тях, да им се извъртиш. Бягай надалеч от тях и никога не забравяй, че те са наблизо до теб...

В интерес на истината, никой от тези хора не направи опит да се сближи с мен нито докато бях студент (1975-1979), нито докато бях аспирант (1982-1986), макар че, впрочем, втория път всичко в „Съюза“ бе тръгнало на пропадия. Два дни след като пристигнах, почина Брежнев. След по-малко от година и половина почина Андропов. На следващата година почина Черненко, а на по-следваща стана Чернобил.

И така, както викат в Перник: Та те така...