Изстраданата независимост

Какво означава за България Денят на Независимостта? Според професора по история Пламен Цветков той има по-особено място в българската летопис:

"Денят на Независимостта е сред датите в българската история, които често са били несправедливо подценявани или дори забравяни. А това е събитие, което има редки за българската история характеристики - дело е на българи и е изцяло в интерес на българщината. Както и при Съединението, обявяването на българската независимост е акт, подкрепен безусловно от целия народ. Защото това, което се случва 40 години по-рано - на 3 март 1878, не е никакво освобождение, а неприкрит опит за замяната на османското владичество с безсрочна руска окупация", казва професорът по история Пламен Цветков.

Той обръща внимание на факта, че първоначално в България 3-ти март е бил отбелязван не като дата на подписване на Санстефанския мир, а като рождения ден на император Александър Втори и добавя: "В крайна сметка прокламирането на българската независимост в Търново през 1908 г. е последният акт от нейното утвърждаване, започнало с учредяването на Българската екзархия през 1870 година". Според професор Цветков е крайно време 22 септември да бъде не само официален празник, а истински национален празник - ден, в който българският президент кани посланиците, а посолствата по света организират приеми. "Така е поне е в останалите държави, в които Денят на Независимостта е най-важният ден в тяхното летоброене", изтъква историкът.

Руската враждебност

Както и при Съединението на Княжество България с Източна Румелия, така и при вестта за прокламирането на българската независимост, позицията на Руската империя е била враждебна. "Николай Втори е вбесен от новината, че някакъв балкански княз е имал наглостта да приеме титлата "цар", която от столетия е била "запазена марка" за руските владетели. Навярно той не е знаел, че тази титла, както и азбуката са дошли от България в Русия, а не обратното", посочва професор Цветков.

С изключение на нервния изблик на самодържеца, реакцията на Санкт Петербург към случващото се в България обаче не е така агресивна както през 1885 г., когато Александър Трети открито насъсква съседите на съединената вече България да си вземат "своето". В очертаващата се предвоенна ситуация за България, руското имперско правителство на практика обезглавява командването на младата и неопитна българска войска, като изтегля всички руски офицери и военни инструктори.

"Това е отвратителен акт", признава професорът по история Андрей Пантев. Той твърди, че същинската цел на Русия е била свързана не с освобождението на българите, а със завладяването на Цариград и постигането на контрол над черноморските проливи: "Руско-българските отношения след Освобождението претърпяват дълбока криза и се стига дори до скъсването им. Но, съгласете се, че ако не беше Освободителната война, българите нямаше да имат нещо, което да съединяват или да прокламират за независима държава", добавя професор Пантев.

Борба за истинска независимост

В дипломатически план България успява да подготви и съгласува с част от великите европейски сили своята независимост. Главна заслуга за това има правителството на Александър Малинов, което търси и получава подкрепата на Великобритания, Германия и Австро-Унгария.

"Премиерът Малинов се оказва много по-твърд от нерешителния княз Фердинанд, който се е колебаел дали да подпише манифеста за обявяване на независимостта заради страховете си от реакциите на Високата порта и Санкт Петербург. Стига се е дотам, че Малинов заплашва с оставка, ако държавният глава откаже да подпише манифеста", резюмира професор Пламен Цветков.

Той припомня още, че българската независимост е била застрашавана и по-късно - когато комунистическият режим се опитва да превърне страната в 16-та република на СССР. Това си личи от решението на ЦК на БКП от 4 декември 1963 година.