Експерт: И в Германия имаше сходни опасения за еврото

При всяко прибиране в София виждам нови неща, нови предприемачи и завърнали се от Запад млади хора. Тази атрактивност се дължи на валутния борд и връзването към еврото, казва икономистът Стефан Колев пред ДВ.

Как си обяснявате, че темата с приемането на еврото е толкова поляризираща в България?

Живеем в ера на идентичности, които се преоткриват. Със сигурност валутата е нещо, което емоционално, но и рационално засяга идентичността на един човек. Малко неща в икономиката са толкова близки до ежедневието. Още повече, че левът е нещо, което се разви добре като институция в България през последните 30 години. Разбирам, че има хора, които имат привързаност към него. Въпросът е кои политически предприемачи разбират това и използват валутата за трупане на политически капитал.

В Германия също има такива настроения. Покрай Еврокризата през 2009-2010 година те набраха скорост, но и до ден днешен част от германците са носталгични по отношение на марката. Какви са наблюденията Ви?

"И в Германия имаше подобни емоции"

Спомням си как се въведе еврото, защото вече бях в Германия. Спомням си, че тогава имаше подобни на българските емоции - усещане на загуба, чувство за несигурност и т.н. Въпросът е дали тази носталгия днес е към марката или към времето, в което я е имало. Валутата е и символ на една епоха.

Визирате едни години, които можем да определим като златни за Запада, например 1980-те, които се асоциират с голямо благосъстояние.

Не само благосъстояние, но и сигурност. В днешно време много хора имат чувството, че са се насъбрали толкова много кризи, че усещането за сигурност и контрол се губят. Те се свързват и с валутата, която тогава се е контролирала от Бундесбанк и според някои наблюдатели дори има квазирелигиозен характер. Благосъстояние, примесено със сигурност - това е ДНК-то на немската социалната пазарна икономика.

Ако се концентрираме върху еврото в Германия - какво донесе и какво отне то от Федералната република в последните 23 години?

Трудно е да се отговори точно, защото не знаем как щеше да се развие националната валута. Реалните ефекти на еврото върху търговията в Европейския съюз не са огромни. Надеждата, когато се въведе тази валута, беше, че въпреки различното ниво на различните икономики те ще се движат синхронно - че в определен момент всички икономики ще са в бум или всички ще са в депресия, което означава, че може да се води единна валутна политика. За съжаление, това не се случи. Имаме обща валутна политика във Франкфурт, която обаче не винаги пасва на всички. Еврокризата и последствията от нея понижиха доверието в еврото. То все пак може да се закрепи, ако Европейската централна банка, например, продаде големите количества държавните ценни книжа, които Бундесбанк не би купила.

"Финална крачка на българската интеграция към ЕС"

Какви все пак ще са плюсовете за България от присъединяването към еврозоната?

Мисля, че нито плюсове, нито минусите са особено големи. Ако го нямаше валутния борд, ефектите щяха да са много по-трудни за предсказване. Според мен влизането има един символичен плюс и това е финалната крачка на българската интеграция към ЕС и Запада. Възможно е държавните ценни книжа, които България издава, в бъдеще да са с малко по-нисък лихвен процент. Възможно е контролът над българските банки да е по-добър, защото ще е изцяло в европейски ръце. Риск е и усещането за инфлация - независимо дали ще има такава наистина. А по-сериозният риск е еврозоната да влезе в криза и въпросната дългова криза да трябва да се потушава от европейския стабилизационен механизъм, т.е. да поемем нашия процент от гаранциите за държавите, които са в криза. Това е единственият сериозен риск.

Но една европейска дългова криза няма ли така и така да нанесе щети на България, дори да не сме в еврозоната?

Да, така е. Въпросът е дали тези проблеми ще са „само“ за частния сектор и за банките или и за държавата. Влизайки в еврозоната, ставаме част от този клуб и като държава поемаме част от отговорността за останалите му членове.

Дебатът за еврото се превърна и в дебат за геополитическата ориентация на България. Във Ваша статия във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пишете, че докато в Украйна виждаме порив към евроинтеграция, в източните държави членки този ентусиазъм по-скоро изстива. Къде сбърка Европа в комуникацията с новите си граждани?

"Много хора спряха да се гордеят със Запада"

Въпросите са два - единият е как нашето възприятие за Запада се е променило. Другият е дали обективно Западът се е променил. Смятам, че през последните 35 години Западът направи една основна грешка - спря да вярва в себе си. Въпреки критиките към историята на колониализма, например, смятам, че в модерността Западът е най-успешният проект, но в последните 35 години много хора в западните държави някак спряха да се гордеят с него. И когато някой спре да се гордее със себе си, става по-малко привлекателен. Поколението на Тачър, Рейгън и Кол вярваха в Запада. Днес не е така.

Най-големият партньор в западните съюзи все повече се оттегля от тях. Това е процес, който не започва с Тръмп, но той със сигурност го катализира. Вероятно и това допринася.

Има голямо отделяне от концепцията за Запада и от дясно, и от ляво. Първо беше от ляво - в един американски, а и западноевропейски университетски кампус това понятие се превърна в асоциация на колониални вини и провинения. Има и отдръпване в десния спектър, например в новата дясна критика на глобализацията. Мисля, че това, което обсъждаме, се случва по сходен начин в Америка и в Европа. Коренно променихме това понятие - „Запад“. И затова се надявам, че украинците, умирайки за това понятие всеки ден, ще ни напомнят, че то не е толкова безсмислено.

Това, което се случи с нас, българите, пък е, че като едно затворено херметично общество до 1989-та година, ние не знаехме какво се случваше на Запад. Имаше митове и легенди от всякакъв характер. В този смисъл до известна степен беше логично да има някакво разочарование - да, на Запад се живее добре, но не е раят. А това, което се случи от 2015 година насам, е, че много от кризите се използваха, за да се насаждат различни антизападни наративи. Например, че Западът ни праща мигранти, които ние не искаме. Това са вече 10 години от бежанската криза и 11 от анексирането на Крим. Когато 10-11 години старите антизападни наративи се запълват с нова тоналност, не е изненадващо, че това има ефект и върху млади, и върху стари.

"Ръчната спирачка на корупцията"

Как изглежда България, погледната от Берлин? Спокоен ли сте за европейското и демократично бъдеще на България?

Когато в ноември 2019 г. бях на конференция в САЩ по повод 30 години от 9 и 10 ноември, бях кръстил презентацията си за България „Преход с дръпната ръчна спирачка“. Смятам, че нашият преход е нещо доста сполучливо - българската икономика се развива изключително динамично, младото поколение няма нищо общо с нас тогава, но всичко това се случва на ръчна спирачка. Ако я отпуснем - т.е. ако качеството на институциите стане по-добро - тези процеси, които са очевидни поне в големите градове, биха били още по-очевидни и по-убедителни.

Кой я дръпна тази ръчна спирачка и още я държи спусната?

Калпавият старт в ранните години на прехода беше, разбира се, много голям проблем. Старите елити в първите години опорочиха този преход. Вече е, може би, банално да говорим за корупция, но тя е част от ръчната спирачка. Имаме едно постоянно лошо качество на институциите, което се надявам да се промени. Европейските фондове, които се наливат от 20 години, според мен вече вредят повече, защото подхранват тази паралелна държава, която живее от тях. Все пак продължавам да бъда оптимист и при всяко прибиране в София виждам нови неща, нови предприемачи и завърнали се от Запад млади хора. Тази атрактивност се дължи на валутния борд и връзването към еврото, както и на ниските данъци. Въпреки ръчната спирачка нещата се развиват по начин, който през 1999 година, когато си тръгнах от България, не съм смятал за възможен.

Отговорът на въпроса Ви е: Не съм спокоен за демократичното бъдеще. Смятам, че всяко поколение трябва да се бори за западната ни ориентация, защото има емоционални и рационални настроения, включително подклаждани такива, които винаги ще поддържат разкъсаност за отношението Изток-Запад. Всяко едно демократично общество трябва да се бори, да има дебат, включително за алтернативите. Ако някой каже, че иска да станем сателит на Русия, да го каже открито и да го издискутираме.

Оптимист ли сте обаче за Германия, където редицата структурни проблеми доведоха икономиката до рецесия и поставиха под съмнение мястото на страната като политически лидер в Европа?

"Налице е разбиране за сериозността на кризата"

Оптимист съм винаги. Според мен реформите на това, което описвате, могат да се случат при две предпоставки. Първата е разбирането за сериозността на кризата. Смятам, че тя е налице. Втората е доколко политическите актьори в центъра успяват да убедят хората във визиите си. Надявам се това правителство да има една, а защо не и две визии - център-ляво и център-дясно - които да водят дебата в следващите няколко години. Двата големи въпроса са икономиката и миграцията. Ако на тях се намерят отговори, държавата може да тръгне. Германия днес ми напомня за 1999 година, когато пристигнах. Депресията в дебата и отчаянието от икономическия модел тогава бяха сходни.

„Болният човек на Европа“, както я нарича „Икономист“...

Да. Оптимист съм по-специално, че център-дясното има добри отговори, които могат да привлекат отново един по-голям брой хора от периферията на политическото пространство към центъра. Ако имаме дебат между центъра и екстремната периферия, този дебат няма как да го спечели центърът, защото поради умерената си реторика той е скучен в подобен разговор. Но ако имаме един дебат в центъра - между център-ляво и център-дясно - смятам, че гражданите могат пак да повярват, че този център може да реши някои от проблемите им. Няма да е лесно, но виждам в новата коалиция в Берлин едно осъзнаване, че ако не се справят, това би означавало край на центъра на германското политическо пространство в традиционния му смисъл. Надявам се, че това е достатъчна мотивация за ползотворен дебат и енергични действия.

Стефан Колев е академичен директор на Форума "Лудвиг Ерхард" в Берлин и преподавател в университета за приложни науки в Цвикау. С него разговаря Александър Детев.