Знае ли Русия защо води война?

Коментар на Стефан Попов за "Свободна Европа":

Войната в Украйна, като всяка война, протича в два плана: катастрофалната среща на оръжията и конфликтът на възприятия и разкази, които всяка от страните произвежда. Ако разказите не са развити на разбираем за двете страни език, те нямат шанс да си проговорят, ще се води война на изтощение, тя ще трае неопределено дълго.

Картината на западните общества е проста и недвусмислена. Причина за войната е непредизвиканата агресия на Русия към Украйна. Разказът се вмества в едно изречение. То посочва елементарна очевидност – агресия срещу защита. В подробностите има различия, но те се отнасят до прогнози, политики, мерки и оценка на рискове, а не до причини.

Руските картини са няколко и не са непременно в съгласие една с друга. Но Русия има интерес от по-убедителен разказ, за да осигури поне привидно оправдание за своята политика. Без него тя би бламирала сама себе си, признавайки, че войната в Украйна е криминален акт. Как се грижи Русия за изграждане на разказ, с който да набави ако не легалност (съответствие с позитивното международно право), то поне легитимност (по-широка публична приемливост) на действията си? Разказите на Русия и западните общества за войната в Украйна се раждат в несъизмерими светове и изключват възможността за преговори.

Първи разказ: „Нацистка Украйна“

Обяснението, което е главно за вътрешна употреба, се свежда до руското твърдение, че Москва иска „денацификация“ и „демилитаризация“ на Украйна. Към тях се добавя и оригиналната находка, че такава държава няма. Понеже държава няма, Украйна е потънала в „нацификация“ и се е „милитаризирала“. Комбинацията между двете твърдения на Русия дават картина, която изглежда популярна сред руските граждани - особено идеята, че именно държавата е гарант срещу „нацификация“. Излиза, че и по двете линии Русия е заплашена и се налага да вземе мерки.

Но как една „нацистка Украйна“ би могла да се съюзи с либерално-демократичния Запад, освен ако и либералният свят не е „нацистки“? Подобни тези приключват на руската граница. В международна среда те не звучат сериозно, затова и Русия не ги лансира. На това поле ѝ остава тезата за „милитаризацията“, зад която в по-тесен смисъл Русия има предвид членство в НАТО. Но тази точка от Декларацията на НАТО от 2008 в Букурещ остана пожелателна, тя няма практически следствия и също не е убедителна. „Денацификация“, и „демилитаризация“ не са сериозни обяснения пред света. Валиден мотив може да са химически оръжия в Ирак, както САЩ се опитаха да внушат 2003 и репутацията им пострада за десетилетия. Но двата основни мотива на Русия са архаични, никой не би приел подобна аргументация за война.

Втори разказ: Русия като „жертва“ и „велика сила“

Тази драматургична картина съдържа изключващи се твърдения. Русия или е „жертва“, или е „велика сила“. Неправдоподобната комбинация не може да се лансира в рационален свят, защото липсва и езикът, на който да се обяснят термините. Нито „жертва“, нито „велика сила“ са валидни изрази в международна комуникация. Въпреки това външният министър Сергей Лавров дава подобни изявления, леко модифицирани, за да не изглеждат заети от вълшебна приказка. От него може да се чуе, че естествено Русия е „велика сила“, която днес воюва с целия свят. Тази хипербола има и по-конкретен изказ, според който Русия се изправя за защита срещу съвкупния Запад. Така се лансира международно-правно неправдоподобна картина, с която трудно се води разговор. Отсрещната страна би могла само да каже „Да, добре, жертва и велика сила, но може ли сега по същество?“

Твърдението е свободна метафора и няма как да бъде преведено на рационален език. Тя отпраща към образа на т. нар. Велика отечествена война. В него Русия е жертва на коварство, но се изправя срещу врага, излиза от образа на привидна „жертва“ и показва истинската си природа на „велика сила“. Този разказ за превъплъщението е очевидно популярен и днес в Русия. Той напомня и селските празненства от XV-XVI век при пролетното пробуждане на мечката, стар руски символ, когато от привидната пасивност се ражда ревяща жизнена сила.

Трети разказ: Нова „желязна завеса“ и „Студена война“.

Министър Лавров, лицето и гласът на Русия пред света, напоследък заплашва, че в света ще падне „желязна завеса“ и той ще навлезе в период на нова „Студена война“. Сами по себе си и двата израза нямат особена концептуална тежест, макар „Студена война“ да се употребява и след 1990. Към „Студена война“ наскоро Лавров добави „студен мир“ и изрази предпочитание към него. Но „Студена война“ е само условно име на период в новата история. Заплахите на Русия за „Желязна завеса“, „Студена война“ и „Студен мир“ са взети от миналото и нямат смисъл днес.

Сериозните значения на „Студена война“ са в понятия, през които се разгръщат политики по това време. Те са главно възпиране (deterrence) и сдържане (containment), но още домино ефект и др. Именно тези понятия, а не неясният израз „Студена война“, предполагат двуполюсен свят с две супер сили, които в напрежение помежду си организират международната среда. Такава проста структура е потънала в историята без шанс да се повтори.

Няма изследване за високи рискове в международен план, което да приема два полюса. А ако рисковете са разпилени и динамични, международната среда не е структурирана, а по-скоро хаотична и никаква, „Студена война/мир“ не може да се установи. Русия употребява подобни изрази, но те имат смисъл на спомени за собствено величие, а не на твърдения за бъдеще. „Желязна завеса“ не е ясно какво означава, нито кой и къде се готви да я спуска. Изразът е част от цветистия речник на Чърчил, но отвъд реторичния ефект няма сериозен смисъл дори и в периода на самата Студена война. Ако следваме анализи и оценки на рискове и по тях се ориентираме къде ще се спускат евентуално завеси, ще се окаже, че добивът на желязо за „железни завеси“ трябва да нарасне значително.

С израза „желязна завеса“ Русия лансира величава картина, подобна на двуполюсната структура, в която тя, Русия, е единият полюс, уникална позиция в света. Такава картина днес няма смисъл. Русия произвежда и други картини на войната. Но тези три са достатъчни за да се види, че основанията за нахлуване в Украйна се изказват на приказен митологичен език, дори някои думи да звучат модерно. Светът обаче е преживял драстична рационализация след средата на XX век. Повечето сфери, които допускат подвеждане под правила, са развили съответен институционален език. Този език е преграда пред контрабандата на мито-поетични внушения в международното общуване.

Дълбоката мотивация на Русия да предприеме класическа война по Клаузевиц няма общо с изявленията на самата Русия. Ако се опитаме да обединим трите картини по-горе в една, ще се получи нов митологичен облак от рода на „руска душа“, „майка-Русия“, „руският свят“, нещо тъмно и неясно. Тук виждаме и съществена несъизмеримост. Русия е заплетена в своите фантазии, не знае какво провидение я движи и няма език, на който да обясни действията си разбираемо. Не вярно или грешно, а просто разбираемо. Нейното говорене за войната не е описание на войната, а мрачна сянка на самата военна агресия. В същото време Западът се обединява около няколко скучни факта и не разбира безкрайния „руски свят“. Руските разкази само съобщават, че на Путин трагичната игра на война му харесва.

Стефан Попов e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк и доктор на науките от СУ "Климент Охридски". Професор по философия и социология в НБУ.

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.