"По-добре да бях умрял": година след земетресението в Турция

Година след тежкото земетресение в Югоизточна Турция проблемите на хората си остават огромни. Според тях държавата изобщо не помага достатъчно. Град Хатай на сирийската граница тогава бе най-силно засегнат. Животът все още не се е нормализирал, оплакват се пред ДВ местните хора. Някои квартали на града са като призрачни – изоставени от обитателите си, прогонени от разрушенията.

Временният подслон стана постоянен

Земетресението накара мнозина да се преместят в други градове. Повечето от останалите и до днес живеят в контейнери, които уж трябваше да са само временно решение. Днес обаче в тях са настанени около 187 000 души. В контейнерите е тясно, в много от тях живеят по няколко семейства. Учителката Серап Селджук живее с двете си деца и още пет души в един от контейнерите. Тя казва, че е подала заявка за втори контейнер, но не е получила отговор. “Условията за живот са много тежки. С децата живеем трудно“, посочва Селджук. От сходни проблеми се оплакват и други обитатели на контейнерите като Мерием Караташ, която има три деца. „Животът е труден, но ние се опитваме да свикнем с тежките условия.“ Тя допълва, че често остават без ток и вода.

Има и проблеми със сигурността

В първите дни след земетресението в Турция раздаваха безплатно храна и хранителни продукти, разказват засегнатите. Това вече го няма, а най-големите проблеми произтичат от инфраструктурата. Стабилност в електро- и водоснабдяването няма, а много от улиците така и не са поправени – превръщат се в кални реки, особено когато вали. Липсата на сигурност също е проблем за мнозина. Селджук иска да има повече сигурност в контейнерния комплекс. По-рано имало полиция и пазачи, но сега липсва всякаква охрана, която да се грижи за сигурността - имало само няколко камери. Наскоро човек бил нападнат с огнестрелно оръжие.

"Държавата не строи достатъчно"

Възстановяването на района, пострадал от земетресението, продължава. Държавата е поела ангажимент да построи жилища за засегнатите – около 45 000 апартамента са в процес на строеж. Очаква се 2665 да бъдат готови скоро, но по официални данни напълно приключило е строителството само на 25 жилища, в които вече са настанени хора.

Мерием Караташ не се интересува от тези жилища, защото се намират в квартал, който е далеч от нейния. Освен това държавата не строи достатъчно, подчертава жената. „Броят на планираните жилища не е сравним с този на рухналите. Не е възможно да бъдат настанени всички засегнати“, убедена е Караташ. Подобно на нея мнозина от оцелелите казват, че не искат да напуснат своя квартал и да живеят другаде. „Не напуснах родния си град след земетресението. Но държавата остави Хатай на произвола на съдбата“, казва пред ДВ Мустафа Баир, който живее в малък контейнер с осемчленното си семейство.

Критика и благодарност

Хората споделят, че държавните помощи не са достатъчно. Серап Селджук например до момента е получила само два пакета с помощи и нищо друго. Има и пострадали от земетресението хора, които са благодарни на държавата. „Имахме жилище от 195 кв. метра, сега трябва да живеем на 21 квадрата“, разказва 70-годишният Абдулсамет Пулат. Въпреки това той е благодарен на държавата за всичко, което прави. „Бог да благослови държавата ни – благодарение на нея не гладуваме и не жадуваме, винаги сме имали покрив над главата“, посочва Пулат. Той живее със семейството си в контейнер, но все пак се надява един ден да се върне там, където е било някогашното му жилище.

Мнозина са заминали завинаги

Една година след земетресението в Турция и икономическото положение на града не се е нормализирало – в индустриалната зона са разрушени 95 процента от сградите. Хлебарят Етем има пекарна в една от пострадалите сгради. Днес пече само по 1000 хлебчета на ден, вместо по 4000 както преди. Населението на Хатай е намаляло и клиентелата вече не е голяма. А държавата не предоставя помощи, казва Етем. „Всички казват, че животът в Хатай се е нормализирал, но това просто не е вярно.“

Автомеханикът Левент Инайджъ също е недоволен. „Държавата ни е забравила“, казва той. Много хора биха искали да работят отново, но това не се стимулира достатъчно от държавата. А и квалифицираната работна ръка не достига. „Тук имахме много талантливи майстори. Но те си заминаха и не се върнаха – това е голяма загуба.“ Таксиметровият шофьор Екрем Озтюрк също е недоволен от икономическата ситуация. Преди земетресението в неговата фирма работели 15 шофьори, сега е останал само той. „Мнозина казват, че тук всичко се е нормализирало. Това не е вярно. Ще кажа следното: по-добре да бях умрял по време на земетресението, за да не ми се налага да гледам всичко това тук днес.“

Автори: Аликан Улудаг | Айнур Текин | Бурак Юнверен