Фахредин Молламехмед говори пред P26 за политическата употреба на идентичността и границите на демокрацията. За зависимостта и свободата: турската общност срещу политическите модели от 1989 г до днес, през погледа на един млад юрист от Разград.
Фахредин Молламехмед е на 27 години, магистър-юрист по образование, семеен, с едно дете. Роден е в Разград, а професионалната и образователната му биография показват човек с сериозен интерес към правото, политиката, обществените процеси и институциите. Но същинската тежест на този разговор не е в автобиографичния детайл, а в онова, което идва след него – опитът да се обясни защо отношенията между общностите в България изглеждат по-спокойни на повърхността, отколкото са в дълбочина, как се възпроизвеждат зависимостите и защо според него демокрацията у нас твърде често се преживява като симулация, а не като реален свободен избор. В интервюто си той говори още за идентичността, възродителния процес, политическата употреба на общността, войните, Европа и защо България страда от дефицит не само на доверие, а и на морал. В общество, в което темите за идентичността, историческата памет, политическата употреба и интеграцията често се превръщат или в лозунг, или в табу, подробният разговор има особена стойност. Именно затова интервюто с Фахредин Молламехмед е важно не като поредна медийна реплика, а като свидетелство за начина, по който един млад човек от мюсюлманската общност в България вижда държавата, историята, политиката и собственото си място в тях.
„Нашето самосъзнание е изградено от историческа памет, травми и устойчивост“
Нека започнем с нещо по-лично. На колко години си, откъде си, какъв е пътят ти дотук? И още нещо важно – в града, в който си израснал, виждал ли си през годините някакви симптоми на етническо напрежение, на разделение между българи и български турци, между християни и мюсюлмани?
Фахредин Молламехмед:
На 27 години съм. Роден съм в град Разград. Семейството ми е нормално, работещо семейство. Майка ми работи в чужбина, баща ми работи в България. Семеен съм, имам едно дете. По образование съм юрист, завършил съм във Варненския свободен университет. В момента живея и работя в гр. Бургас. Млад и свободен гражданин на Република България, който има една мечта, а именно да живея в равноправна, справедлива и сигурна страна.
Що се отнася до въпроса за етническите отношения – в конкретно родния ми град тези предразсъдъци в голяма степен вече се преодоляват във времето. Тоест в ежедневието, в общуването между хората, в чисто човешкия контакт, нещата не стоят така остро, както вероятно са стояли преди. Но това е само едната страна на картината.
Защото по разказите на моите родители, на моите предци, на по-възрастните поколения, това не е било така. И не е било така по много конкретни причини. Нашето самосъзнание – и моето, и на хората от моята общност, и на нашите предци – не е нещо, което съществува във вакуум. То е изградено в една много сложна комбинация от историческа памет, от спомени, от преживени травми, от така наречения възродителен процес, от всичко, което е оставило следа не само върху индивидуалното, но и върху колективното съзнание. Това е сериозна колективна травма, с която се злоупотребява системно.
Това е важно да се каже много ясно – ние не стоим извън българската история. Не сме някаква външна добавка към нея. Ние сме част от тази история. Част сме от държавата, от обществото, от паметта на тази земя. Но сме преминали през много тежки изпитания, които са оставили белези. И тези белези, макар че за едни може да изглеждат минало, за други не са просто минало. Те продължават да влияят върху обществените нагласи и днес.
Моите родители и прародители винаги са твърдели, че демокрацията в България има много висока цена. И че най-високата цена е платена именно от нашата общност – за сметка на идентичността, за сметка на правото да бъдеш себе си, да носиш име, да имаш принадлежност. И тази цена според мен не е останала назад. Тя не е приключила с края на комунизма. Тя продължава да се плаща под други форми – чрез политическа употреба, чрез икономическа периферизация на цели райони, чрез ограничено и деформирано представителство.
„Проблемът започва още в образованието – там се заражда психологическата дистанция“
Ако трябва да се търси някаква граница, някакъв повратен момент, след който отношенията започват постепенно да се подобряват – това 1989 г. ли е? Там ли минава чертата?
Фахредин Молламехмед:
Да, в известен смисъл след 1989 г. има промяна. И тя е видима.
Но не мисля, че е достатъчно просто да кажем – ето, преди това беше едно, след това стана друго. Защото реалността е по-сложна.
Има едно по-различно отношение от страна на държавата през 90-те години, което до известна степен е разбираемо предвид политическите процеси, перестройката, промените в Източна Европа. Междуобщностните отношения, чисто културните отношения, в голямата си част са добри. Но успоредно с това в обществото продължават да съществуват определени нагласи, а в определени моменти те се активират и от крайни националистически формации, от популисти, от хора, които или не познават достатъчно историята, или съзнателно я използват, за да създават напрежение.
И тук идва много важната роля на образованието. Защото разделението не започва чак когато човек влезе в политиката. То започва още по-рано. Започва още в училище, в начина, по който се поднася историята, в термините, които се използват, в това какво се внушава на децата като национален разказ.
Когато в продължение на години се работи с определени исторически термини, като „турско робство”, без да се търси дълбочината на контекста, това създава психологическа дистанция. Това влияе пряко на възприятието на един турски ученик, да кажем Ахмед, към неговия съученик Иван, и обратно. Те израстват с усещането, че помежду им има някаква историческа напрегнатост, която на практика често не е тяхна, а е наследена, внушена, недоразбрана.
Освен това има и опростени или неточни интерпретации. Понякога в общественото съзнание всичко се свежда до етническо противопоставяне. А историческата реалност много често е по-сложна от това. Не може автоматично да се етнизира всичко, което се е случило в онези периоди. И това трябва да се казва ясно, ако искаме да има по-зряло обществено съзнание.“
„Левски не е проблемът – проблемът е как интерпретираме историята и как я използваме“
Нека отидем към нещо деликатно. За българите Васил Левски и Христо Ботев са свети фигури, национални герои. Те са такива заради борбата си срещу подчинението и несправедливостта. Но когато една общност носи друг тип историческа памет, не се ли получава вечен конфликт? Не е ли това тема, която ще продължи да се възпроизвежда и в следващите поколения?
Фахредин Молламехмед:
„Не, не мисля, че проблемът е в самите фигури. И точно Левски е много добър пример. Защото ако човек чете внимателно, ако се вгледа в същината на онова, което той е отстоявал, ще види нещо много важно – Левски не говори за турците като лош народ. Не изгражда тезата си върху омраза към една етническа общност. Той се бори срещу неправдата, срещу подчинението, срещу липсата на свобода и срещу устройството на една несправедлива система.
И когато говори за бъдещето, той говори за чиста и свята република, в която всички – българи, турци, евреи и други – ще живеят равноправно. Това е много важен детайл. Той не трябва да бъде забравян. И да не бъде забравено, че палачите му не бяха турци.
Затова бих казал така – не самата история поражда вечния конфликт, а начинът, по който я разказваме. Ако я разказваме опростено, през груби етнически разделения, ако я използваме за мобилизация и противопоставяне, тогава да – тогава всяко поколение ще наследява напрежение. Но ако я разказваме като борба за справедливост, за свобода, за човешко достойнство, тогава тя може да обединява, а не да разделя.
Тук отново се връщаме към образованието. За мен решението е именно там. В това да се научим да преподаваме миналото с повече дълбочина и по-малко агресивна опростеност.
„Тези хора са подарени на ДПС – това е политическа асимилация, а не свободен избор“
Нека говорим в прав текст. Когато се говори за политическа употреба на общността, обикновено се стига до ДПС. Но не е ли това и избор на самата общност? Много хора от нея в продължение на десетилетия гласуват именно в тази посока.
Доколко това е свободен избор и доколко е резултат от зависимости? И свързано ли е всичко това с липсата на образование?
Фахредин Молламехмед:
Това е много хубав въпрос, защото тук трябва да се говори честно и без повърхностни обяснения. Реално става дума за една много сложна мрежа от зависимости.
Нека започнем от географията.
Както знаете, голяма част от етническите турци в България живеят концентрирано в Североизточна и Южна България. Но зад тази география стои една много конкретна социална и политическа реалност. В определени райони съществуват модели, при които хората живеят в икономическа и политическа зависимост от местни силни фигури, от така наречените феодали. В такава среда гласът няма как да бъде свободен. Той е насочван. Той е контролиран и агресивно впрегнат.
И тук идва нещо, което аз наричам политическа асимилация. Формално тези хора имат граждански права, формално са част от демокрацията, формално избират. Но реално са лишени от свободен избор. Това е много различно.
В този смисъл аз бих казал дори нещо по-рязко – тези хора в голяма степен са подарени на ДПС още в началото на прехода. Те са изолирани от останалата българска политическа класа и са оставени в една политическа орбита, в която изборът изглежда като избор, но не функционира като такъв. Общото взето сме в еднопартийна система, като се има предвид че дори днес претендиращата за алтернатива на ДПС, АПС също е продукт на вечния почетен председател Ахмед Доган. И каква алтернатива може да предложи човек, който е баща на властелина на олигархията в България?
Дали бедността и необразоваността играят роля? Да, разбира се, че играят. В миналото още повече, защото поколения наред тази общност е била ограничавана откъм достъп до образование. Но проблемът не е само там. През последните 30 години има промяна. И тя се вижда. Има повече образовани хора, има нови поколения, има различни нагласи. Но въпреки това моделът на зависимост продължава да работи, защото той не е просто образователен дефицит. Той е и икономически, и политически, и психологически.
„Затворените общности създават напрежение навсякъде – в България, в Гърция, в Германия“
Не е ли това, което се е случило и в България, част от по-голям европейски модел? Има общности, които живеят мирно с мнозинството, но остават вътрешно затворени – женят се вътре в своята група, пазят свои социални кръгове, не се смесват докрай. Не е ли това един от големите проблеми на Европа?
Фахредин Молламехмед:
Да, според мен това е проблем и не е само български. Вижда се и в Гърция, и в Германия, и в други европейски държави. В Европа през последните години наблюдаваме засилване на националистически и популистки формации именно на фона на миграцията, на несигурността и на усещането, че интеграционният модел не е успял докрай.
В Германия например имаме огромна турска общност, имаме и нови миграционни вълни, и всичко това създава напрежение. В един момент, когато липсва балансирана интеграция, когато различните групи живеят паралелно, а не заедно, когато икономическата конкуренция и културната тревожност започнат да се натрупват, се появяват и крайните партии.
Аз мисля, че това не е неизбежно, но е закономерно, ако дълго време се правят грешни политически решения. Не може едно общество да бъде стабилно, ако постоянно се възпроизвеждат затворени общности, недоверие и липса на общ разказ. Мултикултурализмът не може да бъде просто съвместно съществуване в едно пространство. Той трябва да бъде баланс – отворени общества, взаимно уважение, равнопоставеност, но и реална интеграция, а не само административна.“
„Насилието няма религия – то е част от човешката природа, не от вярата“
Нека отидем и към международния план. Светът е разтърсен от нови конфликти, включително в Близкия изток. Вярваш ли, че онова, което се случва там, има религиозен характер, или това е опростяване?
Фахредин Молламехмед:
Не, аз не мисля, че насилието има религия. Това е много важно. Насилието, агресията, разрушителността – те са част от човешката природа, а не от религиозната същност на човека. Както има ден и нощ, прилив и отлив, добро и зло – така и това напрежение съществува навсякъде. Не може да бъде сведено до една религия.
По отношение на случващото се в Иран и региона – аз бих направил много ясно разграничение между мюсюлманската общност и един конкретен режим.
Категорично съм против режима в Иран. Но това не означава, че не може да се прави критика и към действията на другата страна. И според мен имаше сериозна стратегическа грешка в избора на момент за определени военни действия. В момента сме в свещения месец Рамадан и не трябваше точно сега това да се случи.
Защото когато се действа в чувствителен религиозен период, когато се удря в момент, който има силна символика за милиони хора, това може да произведе точно обратния ефект – да създаде мъченици, да консолидира общността, да втвърди обществото. И тогава вместо деескалация получаваш ново напрежение.
„България не защитава националния си интерес – изглеждаме като държава без собствен глас“
Къде е България в тази геополитическа картина? Имаме ли собствена позиция или просто се носим по течението между Европейския съюз, САЩ и външните натиски?
Фахредин Молламехмед:
Според мен България в момента не защитава своите държавни интереси. България е далеч от това да мисли за своя народ по начина, по който една суверенна държава трябва да го прави. И това е много тревожно.
Когато виждаме определени външнополитически действия, определени подписвания, определени резки промени в курса, без ясна санкция от парламента, без ясно обяснение пред обществото, тогава остава усещането, че тези решения се взимат не в името на националния интерес, а под чужд натиск или поради други зависимости.
Аз лично виждам в тези процеси повече политически сметки, отколкото държавническо поведение. И това е проблем. Защото една държава, която е член на ЕС, член на Шенген, която върви и към други стратегически ангажименти, не може да изглежда като държава без собствен глас. А ние точно така изглеждаме – лашкаме се между външни линии и вътрешна безпомощност.
„Създава се усещане за честни избори, но не и реална гаранция за тях“
Ще бъдат ли честни изборите? Вярваш ли изобщо в честен изборен процес в България?
Фахредин Молламехмед:
Много трудно ми е да повярвам, че ще бъдат напълно честни изборите. Не го казвам просто като абстрактен скептик. Казвам го като човек, който е участвал, който знае как се правят избори в кухнята на изборите.
Проблемът не е само във формалната процедура. Проблемът е в участниците, в хората, които произвеждат самите избори. Не искам непременно да кажа, че всички са корумпирани, но със сигурност много хора са готови да произведат нечестен избор, ако интересът го изисква.
Вижте само числата. Имаме около 12 000 секционни избирателни комисии. Има места с много малко население, където пак има секции, пак има комисии, пак има огромен ресурс. Това са много големи разходи всеки път. А ние имаме избори почти постоянно. И въпреки това нямаме реална, стабилна, професионална изборна администрация, която да носи тежестта на процеса по един устойчив начин.
Отделно наблюдаваме и политическото двуличие – едни, когато са в опозиция, твърдят, че машините са решение и гаранция, а когато дойдат на власт, говорят, че машините не стават. Други – обратното. Тоест позицията не е принципна, а ситуационна.
Затова аз казвам следното: създава се усещане за атмосфера на честни избори, но не се създава реална гаранция за тях. Смяната на директори и началници не променя факта, че на терен работят много други механизми. Няма да смениш кметовете на села, няма да уволниш всички местни хора, които упражняват натиск, няма да разрушиш за ден мрежите на зависимост. Там е проблемът.
„В политиката трябва да се върне моралът – иначе всичко се превръща в технология без ценности“
Ще гласуваш ли? И какво очакваш от следващите години – като гражданин, като човек от тази общност, като млад човек в България?
Фахредин Молламехмед:
Да, ще гласувам. Колебаех се. До един момент мислех в една посока, после вече не беше така. Но ще гласувам. Не съм от апатичните хора.
Какво очаквам? Първо – по-реално представителство. Очаквам всички да бъдат реално представени, не декоративно, не употребено, не симулирано. Очаквам и нещо друго, което може да прозвучи като клише, но не е – очаквам в политиката да се върне моралът.
Навремето слушахме политици, които казваха, че в политиката нямало морал.
Според мен точно това е големият проблем. Ако приемем, че в политиката няма морал, значи приемаме, че всичко е позволено, стига да е ефективно. А това ни доведе дотук – до разпад на ценностната система.
Когато всички свикнат с корупцията, когато всичко започне да изглежда нормално, когато лъжата стане част от всекидневието, тогава цялата система отвътре се чупи. И аз мисля, че в България това вече до голяма степен се е случило.
Но въпреки това вярвам, че има хора, които мислят трезво, критично, без фанатизъм. И че рано или късно те ще се опитат да променят нещо. Не знам колко бързо ще стане. Не знам дали ще стане лесно. Но вярвам, че без опит за такава промяна ние просто ще продължим да живеем в една симулация – на демокрация, на избор, на представителство, на държавност.