Има истории от Втората световна война, които не разказват само за битки и оръжия, а за хора, които в най-тежките времена избират да останат човеци.
Днешната история се случва в момент, когато България е прекратила дипломатическите отношения с Германия и вече е във война с бившия си съюзник, който предприема конкретни действия за неутрализирането на оттеглящите се от Македония български части.
Това припомня Националният военноисторически музей (НВИМ).
На 9 септември 1944 г. по-голямата част от 15-а пехотна охридска дивизия е обкръжена в района на Битоля. Над 5 хиляди български офицери, подофицери и войници са пленени и отведени в лагер.
Месец по-късно, когато от 8 октомври 1944 г. Българската армия вече води настъпателни действия в Македония, германските войски започват отстъпление по направлението Битоля – Охрид – Дебър. На 13 октомври в Охрид пристига германска моторизирана колона, с която са и 25 български войници от пленения 55-и пехотен охридски полк. Възползвайки се от слабата охрана, те успяват да избягат. И тогава охридчани правят нещо невероятно – отварят домовете си и ги укриват.
Германският комендант капитан ІІ ранг Майер Баумгартен поставя ултиматум: до 21 часа войниците да бъдат предадени, иначе квартал „Варош“ ще бъде унищожен с оръдеен огън.
След молба на кмета Илия Коцарев идва ново условие – до 14 часа на следващия ден охридчани трябва да съберат откуп. Първоначално по половин килограм злато за всеки войник, а по-късно сумата е намалена на 10 килограма общо. Но хората не предават нито един. Започват да носят всичко, което имат – венчални пръстени, нанизи с жълтици, обеци, гривни, златни часовници. Събират и 840 златни наполеона, но златото не достига.
Тогава свещеник Тома Каваев, придружен от църковните настоятели, поставя върху купчината позлатения кръст от старинната черква „Св. Климент“, където се пазят мощите на Климент Охридски.
И казва: „Св. Климент ни е пазил и пак ще ни пази.“