Тодор Христов Живков (Янко) е български политик от БКП, който в продължение на 35 години (1954-1989) е партиен и държавен ръководител на Народна република България (НРБ). Често неофициално е наричан Тошо, бай Тошо и Тато.
От 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП и става вторият човек в управляващата партия след нейния генерален секретар Вълко Червенков. През април 1956 г., след премахване на партийната длъжност генерален секретар на ЦК на БКП, той оглавява БКП. По-късно (1981) неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70-то (1962-1966) и 71-то (1966-1971) правителства - втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 г. до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.
Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, Орханийско. Син е на Маруца и Христо Живкови. Има брат Георги Живков и сестра Цветанка Живкова.
От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. Завършва (1939) прогимназия в Правец и 6-ти (днес 10-ти) клас на гимназията в Ботевград. От 1939 г. се установява в София и завършва средното полиграфическо училище, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. временно пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци, където е разпределена като участъков лекар неговата съпруга Мара Малеева.
През 1929 г. става член на БКМС, а през 1932 г. е приет за член на Българската комунистическа партия (БКП), от т.нар. „Кофарджиев набор“. Секретар е на II партиен РК на БКП в София и на ОК на БКП в София (1934-35 и 1941-42). Нелегалното име на Тодор Живков е Янко.
От м. юни 1943 г. по решение на Софийския ОК на БКП е определен за сътрудник на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона. Пълномощник на ОК на БКП за партизанския отряд "Чавдар". Съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за прегрупирането на отряда в Партизанската бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров.
На 6 септември 1944 г. според неговите спомени оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите и трамвайната стачка в столицата. На 9 септември 1944 г. поздравява партизанско подразделение влязло в гр. София.
От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на Щаба на Народната милиция и става трети секретар в ОК на БКП в София. През 1945 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. От януари 1948 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. На Петия конгрес на БКП е избран за член на ЦК на БКП (декември 1948); постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав.
През януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро. От юли 1951 до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г., а на пленум след Шестия конгрес на БКП (март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до април 1981).
Същинската власт в партията обаче получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956), с който се поставя началото на развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов.[4] От 4 април 1981 г., избран от Дванадесетия конгрес на БКП, до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП.
На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава. На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията.
Арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение "задържане под стража" е заменена с домашен арест.
Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.
През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.
На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.
На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.
Привлечен е като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет.
Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.
След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.
Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София. На 7 септември 2001 г. в родния му град Правец е открит негов паметник по повод 90-годишнината от рождението му.
Използвана е информация на Уикипедия
Още по темата:
Реликвите на Тато събират хиляди в Правец