Президент на най-стария столичен клуб "Славия" Венцислав Стефанов бе сполетян от огромна трагедия през 2003 г., когато бе отвлечен единствения му син Димитър.
Ето какво заяви по този повод бизнесменът пред Блиц:
Безкрайни са дните и нощите, в които или го сънувам или ставам и лягам с мисълта за него. Да не говорим за неговата майка и сестра... Баба му и дядо му така и си отидоха и не можаха да дочакат поне да узнаят къде е гробът му и да запалят една свещичка. Гледах надменното поведение на всички тези изверги в съдебната зала, безпардонното и нагло поведение на техния адвокат, и виждах как прокурорите се стараят по всякакъв начин да има възмездие, след като разбрах по какъв жалък начин тези хора са освободени, без да получат заслуженото си, въпреки че на каквото и да ги осъдят ще е малко.
Според мен и останалите родители най-страшното нещо е да загубиш сина си. И в един момент да те гледат в очите и да ти се подиграват съдии и адвокати... Но нека те да не забравят, че животът е едно колело. Пожелах на техния адвокат да бъде на моето място, там където аз стоях. Нека в най-скоро време и той да застане там и да почувства болката! Учудвам се как тези съдийки, предполагам че те са майки, ако подобно нещо се беше случило с тяхно дете, нима майката на Митко няма право да получи подкрепа за всичко, което е преживяла? Те са майки, защо постъпиха така? Значи става въпрос за много пари! Сигурен съм, че подсъдимите нямат толкова пари, че да платят освобождаването си. Явно някой манипулира нещата и има интерес такива хора да съществуват, за да тормозят обществото.
Не мога да предположа, че някои сред познатите ми може да направи това нещо. Защото смятам, че всеки един човек, който има семейство и деца, никога не би си позволил да направи такова нещо. Това е най-тежкото престъпление - против децата. Ако имат нещо против мен, господа заповядайте, аз съм тук на улицата! Получиха си парите, всичко което поискаха съм изпълнил. Защо затриха детето ми? Той беше само на 23 години. И после за тях няма възмездие. Седят в съдебната зала и се подсмихват и подиграват.
Господ ще ги съди! Ако съм искал да търся някакво възмездие, сигурно до сега да съм го потърсил. Не искам да се занимавам с тези неща. Това е под моето възпитание. Така са ме възпитали родителите, разговаряли сме и с приятели. Има кой да ги съди!
В края на краищата искам да знам къде да отида, за да запаля една свещ на детето си. Иска ми се малките деца, които са по улиците с моя колега и приятел се опитваме да направим максималното те да могат да спортуват и да имат занимание и дисциплина. Искам да виждам радост в детските очи, защото си викам на акъла, че синът ми може да се е преродил в някое от тези деца, които тренират на "Славия". Виждам усмивките в очите им! Ако един човек не може да се зарадва на детската усмивка и щастие, значи е деградирал и не е полезен за обществото, и по-добре да не съществува! Смятам, че рано или късно ще се случи така, че един човек ще удари по масата и поне обикновеният човек в България ще може да спи спокойно.