В Световния ден на театъра, 27 март, първият и вторият в ГЕРБ изиграха посредствено ролите си в най-слабата постановка на „Много шум за нищо“ в българската политика. Цветан Цветанов напусна парламента, но остана заместник на Бойко Борисов в партията. Запази поста си и на председател на предизборния щаб на ГЕРБ. Бойко Борисов съхрани предизборно партията, но сериозно накърни личния си авторитет, като не посмя, или по-точно – не можа да отстрани заместника си (макар че му се искаше повече от всеки друг път). И Борисов, и Цветанов, постигнаха по една пирова победа. Студената война между тях не прерасна в гореща. Засега. Това коментира в блога си Калин Манолов.
Едва ли обаче студеният им мир ще трае дълго. Едни избори – в случая за Европейски парламент, са достатъчно важни за всяка партия, за да тушират напреженията между нейните лидери, докато се проведат. След това обаче отложената битка се провежда още по-ожесточено. И е на живот и смърт.
Досега ГЕРБ се опазваше от вътрешни разцепления, типични, да не кажа хронични за останалите партии, защото Борисов отстраняваше, когото иска и когато трябва. В същото време си гарантираше, че провинилият се активист няма да му „разбутва къщичката“. Очевидно вече няма тази вътрешнопартийна власт. Дали поради лична умора, политическо изхабяване, променена международна конюнктура – няма значение. Борисов не е това, което беше.
И Цветанов не е. Макар и арогантно защитаващ своята невинност, той все пак напусна парламента. Загуби по-малко, отколкото ако беше принуден да се оттегли от партийния си пост, но загуби много. Особено като утре се види, че парламентът събира кворум и без той да обикаля стаите на парламентарните групи, за да спазари гласовете им. Както впрочем стана и днес.
Но дори Цветанов и Борисов да си оближат раните, ГЕРБ няма да може. Покрай „Апартаментгейт“ стана кристално ясно, че в партията вече има непреодолими вътрешни напрежения. Няма начин те да „не избият“ нанякъде - най-често в изборните резултати. Може би не на първите възможни избори, но на вторите – със сигурност. А през тази година в България ще се проведат два редовни избора. Все по-вероятен става и трети. Но с него или без него, през октомври ГЕРБ неудържимо ще тръгне надолу, докато не се маргинализира и обезличи. Така стана със СДС, после с НДСВ, така става вече и с ГЕРБ. Агонията може да трае с години, но започне ли, не може да бъде спряна.
А защо агонията няма да започне още през май? Защото атаката срещу Цветанов, която той самият определи като „добре планирано мероприятие във връзка с предстоящите евроизбори и във връзка с много решения и коментари, които съм правил през всичките тези години“, временно ще сплоти ГЕРБ. Особено когато от това колко евродепутати ще заминат в Брюксел зависи главата на шефа на предизборния щаб. И особено ако герберите си дадат сметка, че зад въпросното мероприятие стои не Вашингтон, а Москва.
Изглежда обратното, но Цветанов никога не е имал толкова общо с американците, колкото с руснаците - вижте биографията му, особено шофьорлъка в ДС преди 10 ноември. Същото и с още по-голяма сила важи за Борисов. След 10 ноември той предпочете да напусне МВР, вместо БКП, а когато през 2006 създаваше ГЕРБ, се самоопредели като десен, тъй като „в БСП има прекалено много генерали”. Новата партия „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, "Атака" и негласуващи. Да не припомням бизнес-съдружията на Борисов с босове на подземния свят. Това, че Щатите закичиха и двамата с по една -две дузини значки, не значи нищо. Щяха да го направят с всеки друг на техните позиции по една проста причина – те са легитимно избрани да управляват България. От нас. За трети път.
„Американците“ нямат много общо и с разкритията на „Свободна Европа“, освен че сайтът е финансиран от американския Конгрес. Какъв интерес биха имали да атакуват „най-проамериканския български политик“ два месеца преди изборите за Европейски парламент? Никакъв. Какъв интерес биха имали руснаците? Огромен. Правете си изводите сами.
Накрая – най-важното. Ако ГЕРБ си отива, кой идва? Или кой се връща?
Не знам колко автентична енергия за промяна е останала в обществото, и достатъчна ли ще е тя за структурирането на жизнеспособни алтернативи и вляво, и вдясно. Нуждата и от двете е въпиюща, но аз ще кажа за дясното. За лявото има кой да се грижи.
Има достатъчно десни обединяващи принципи и вдъхновяващи идеи. Следователно има и база за дясно единство - или по-точно единодействие. Сегашните десни политици и огромна част от техните поддръжници възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Ако единната и монолитна левица, обединена в БСП, и огледалният ѝ образ в ГЕРБ, са успешните модели, защо да им търсим алтернативи? Който иска, да гласува за оригиналите, който не иска – да не гласува изобщо!
Това е мокрият сън и на двете големи партии в България и основна цел на политическото им инженерство. Добрата новина е, че то вече не работи. Лошата – че още няма алтернатива. А няма, защото разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората не правят връзка между тях. Поради това все още не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици.
Но пък и вече не приемат безкритично посредствените и недостойните. Коментарите в профилите на Борисов и Цветанов от „Апартаментгейт“ насам са ярко доказателство за това. Полуоставката на Цветанов – тоже.
За да завърша с оптимизъм, ще перифразирам любимия и на двамата Тодор Живков: „Е, айде, тая година полуоставка, догодина-цяла оставка!“
И в Псалом 91 пише така.