Коментар на Мария Карагьозова за в. "Банкеръ"
Когато се говори за кардинална съдебна реформа е много важно обществото да знае кой, кога и при какви условия е оправомощен (според Конституцията) да я инициира. Всъщност, това е първото и най-важно условие, което трябва да бъде изпълнено, преди изобщо някой да започне с преценките кои законопроекти, влезли в сила закони или части от тях са противоконституционни. Така че първият въпрос, на който днешната широка общественост би трябвало все някога да научи отговора, е „Притежава ли служебно правителство законодателна инициатива за съществени промени в наказателно процесуалното, гражданскопроцесуалното или устройственото законодателство на България?“
За най-голямо съжаление на т. нар. политическа класа, категоричният отговор е “Не, служебните кабинети нямат право на законодателна инициатива!” и той е даден от Конституционния съд още през… 1992 г. с Решение № 20 по к. д. №30/92.
В това решение изрично е посочено, че „Поради естеството на задачите, които решава служебното правителство, както и поради това, че то обикновено не изпълнява една политически формирана и подкрепена програма, трябва да се счита, че упражняването от него на законодателна инициатива е допустимо в рамки, очертани от ограничеността на целите и функциите на това правителство.“
От този цитат следва резонния въпрос “Защо бе вложен огромен държавен ресурс – работа от няколко месеца на правосъдното министерство по законопроектите за промени в НПК, ЗСВ и антикорупционното законодателство, след като
единствената работа на служебния кабинет
е да осигури безаварийното провеждане на предсрочния парламентарен вот и да не позволи на държавата да се разпадне на съставните си части?”
Всъщност, има и още два-три въпроса, които няма как да не зададем.
Защо служебното правителство отказа да внесе Закон за държавния бюджет, оправдавайки се с ограничените си правомощия по Конституция, след което тръгна да прекроява съдебната система чрез основен ремонт на структуроопределящи нормативни актове в тази област?
Ако служебното Министерство на правосъдието месеци наред се е занимавало (по думите на самия министър Крум Зарков) със законопроекти, за които няма компетентност (според цитираното решение на КС), кой е изпълнявал същинските функции на ведомството?
Нормално ли е правосъдният министър в правителството на Кирил Петков – Надежда Йорданова, близо половин година да използвала ведомствените ресурси за изработване на проекти за ремонт на НПК и ЗСВ, а след това да внесе въпросните проекти в следващия парламент от свое име и от името на няколко нейни съпартийци?
Когато след време Конституционният съд за пореден път “отсече”, че не е работа на едно служебно правителство да пише проекти за изменение и допълнение на базисни нормативни актове, кой ще понесе отговорността за нелегитимното ангажиране на огромен държавен ресурс за извършване на нерегламентирана дейност – според Решение № 20/92 г. на Конституционния съд?
А сега няколко аргумента
по въпроса за противоконституционността на предложените промени.
Веднага правим едно много важно уточнение: наличието на противоконституционност не засяга само въпроса с отговорността на главния прокурор, а и редица други аспекти от дейността и правомощията на прокурорските и съдебните органи. Само за пример:
В стремежа си да ограничат кардинално ролята на главния прокурор, авторите на правителствения законопроект за изменение и допълнение на НПК са пропуснали факта, че става въпрос не за обикновена личност, а за самостоятелен държавен орган (институция на съдебната власт), който по Конституция разполага със съвсем конкретни правомощия.
Така се е стига до абсурда, че забранявайки на главния прокурор да отмени постановление за прекратяване на редови прокурор, което не е било обжалвано и което не подлежи на обжалване по съдебен ред след изтичане на 2-годишния срок,
реално в държавата няма да има друг орган,
който да е в състояние да отмени незаконосъобразно издаденото постановление за прекратяване, да разпореди ново разследване и да повдигне обвинения. И то, само защото по някаква причина е била пропусната възможността за съдебно обжалване на това постановление! Ами, ако става дума за убийство, въоръжен грабеж, отвличане или трафик на хора? Ами ако става дума за престъпления, които не се погасяват по давност, примерно – геноцид?
Предложението съдия да разследва главния прокурор буди насмешка във всички юристи, които не са политически обвързани.
Първо – съгласно действащата Конституция съдия не може да повдига обвинения.
Второ – ако е нужно да бъде назначен като прокурор, защо изобщо тогава трябва да е бил съдия, за да бъде избран? Та нали в момента, в който стане прокурор , той вече ще е само бивш съдия. А след като стане прокурор, то тогава съгласно Конституцията главният прокурор ще има по отношение на този съдия-прокурор всички правомощия, с които разполага по отношение на останалите прокурори. Тогава защо не може обикновен прокурор да разследва главния прокурор? Видно е, че логиката куца….
Трето – прокурорите във ВКП не може да бъдат наблюдаващи прокурори по първоинстанционни дела!
Тук трябва изрично да се подчертае, че според любимото на реформаторите решение на ЕСПЧ по делото “Колеви срещу България”, по принцип у нас съществува правна възможност за провеждане на наказателно разследване срещу действащия главен прокурор. Просто в онзи конкретен случай – досъдебното производство за показното убийство на Николай Колев – според ЕСПЧ е съществувала
фактическа невъзможност за разследване на главния прокурор Никола Филчев
като заподозрян за поръчител на покушението.
И още нещо следва да се посочи, относно приетият на първо четене законопроект, предвиждащ шефът на Националната следствена служба (НСлС) да разследва главния прокурор. Точно за подобна хипотеза вече е налице заключение на Генералния адвокат по дело С-817/21 на Съда на Европейския съюз. А именно – че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която възлага на заместник-главен инспектор да упражнява надзор на разследванията срещу главен инспектор. Става въпрос за Съдебният инспекторат на Румъния, който отговаря за провеждането на дисциплинарни разследвания и за образуването на дисциплинарни производства срещу съдии и прокурори.
Вярно е, че заключението на Генералния адвокат по никакъв начин не обвързва Съда, но казусът е идентичен с нашия и ще е много интересно дали разплитането на гордиевия възел няма да дойде откъм Люксембург, т.е. изведнъж да се окаже възможно заместник-главен прокурор да разследва шефа си…
____________________
* Бел. ред.: Мария Карагьозова е председател на Асоциация “Форум” и съпредседател на Гражданския съвет към Висшия съдебен съвет.