На 1 март 1941 г. в двореца Белведере във Виена цари тържествена обстановка. В 13.35 ч. министър-председателят проф. Богдан Филов, който е водач на българската делегация, подписва протокол за присъединяването на България към Тристранния пакт. От страна на съюзниците параф под документа слагат германският външен министър Рибентроп, граф Чано – министър на външните работи на Италия и японският посланик Ошима.
Всичко започва половин година по-рано. На 17 ноември 1940 г., при посещение на цар Борис III и външния министър Иван Попов в Бергхоф в Германия, Хитлер предлага на двамата незабавно присъединяване към Тристранния пакт. Царят едвам успява да отклони предложението. Натискът на Хитлер се усилва още повече във връзка със замислената германска инвазия на Балканите през пролетта на 1941 г. Така, на 1 януари 1941 г. дълго отлаганият съюз с Германия е факт, след като отново в Бергхоф Богдан Филов уговаря окончателно присъединяването към Пакта. Два месеца по-късно във Виена е подписан договорът.
Факт е обаче, че натискът на фюрера върху Борис III има съвършено друг характер. Става въпрос не за българско участие в пакта, защото той е окончателно решен от двамата лидери, а за по-бързото присъединяване на България към Тройния съюз. Това се потвърждава както от ултимативния тридневен срок, който външният министър Рибентроп дава на България за влизането ѝ в пакта, така и от разменената с Хитлер кореспонденция, в която царят моли за отсрочка на българското членство. Нещо повече, с връщането на Южна Добруджа Германия е платила цената на това членство. „Борис знаеше какво щеше да бъде поискано за този дар. Цената се състоеше в присъединяване на България към Тройния пакт“, споделя съпругата му царица Йоанна.
“България вижда в пакта, сключен между Германия, Италия и Япония, инструмент на тая политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, за да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир. България влиза в Тристранния пакт, водена от желанието да сътрудничи, в рамките на своите възможности, за постигането на тая висока цел. Като верен партньор на Тристранния пакт България се надява да допринесе своя дълг, за да бъде въведен траен мир и нов по-справедлив ред в Европа. “ Това се посочва в Декларацията на Богдан Филов, прочетена на 1 март 1941 г. във Виена.
На 2 март 1942 г. правителственото мнозинство в Народното събрание с “шумни овации” ратифицира присъединяването на България към Тристранния пакт. Още на 1 март части на германската армия навлизат на българска територия. По този начин се слага край на политиката на неутралитет, която България следва след избухването на Втората световна война и става съюзник на хитлеристка Германия.
Тристранният пакт е подписан на 27 септември 1940 г. в Берлин от министрите на външните работи на Германия, Италия и Япония. На практика той играе основна роля в световната политика през следващите няколко години. Пактът формализира сътрудничеството между трите държави във военната област и гарантира взаимодействието при осигуряване на интересите им в световен мащаб.
В следващите месеци последователно към Тристранния пакт се присъединяват Унгария, Румъния и Словакия.
С включването на България към пакта цар Борис ІІІ и българските управници, според мнението на редица историци, избират единствено възможния благоприятен изход в този момент. Така страната ни се спасява от разгром, от даване на стотици хиляди жертви, от попадане под чужда военна сила и установяване на окупационен режим.
Независимо от мотивите, а именно – ревизия на Ньойския договор и възвръщане на земите в Егейска Тракия и Вардарска Македония, дългосрочните последици от съюзяването на нашата страна с хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония са катастрофални.
Българската държава получава от окупиралите ги хитлеристки войски земите в Македония и Тракия за временно управление до края на войната.
Хиляди български евреи от Македония и Беломорието биват избити в нацистките лагери.
През 1943 г. е подписано българо-германското Споразумение Белев-Данекер за депортиране на около 20 000 евреи от новите и старите предели на Царство България. Комисарството при съдействието на армията и полицията активно участва в депортирането на евреи от администрираните от България предвоенни територии на Гърция и Югославия.
Историческа отговорност за тези събития носят цар Борис III, министър-председателят Богдан Филов, както и всички народни представители от тогавашния парламент, които подкрепят ратификацията на Тристранния пакт.