Класическото лихварство, при което се дават заеми със собствени пари срещу лихва, не е престъпление. Това следва от новия задължителен прочит на чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), който даде Наказателната колегия на Върховния касационен съд, съобщих lex.bg.
ВКС обърна преобладаващата досега практика, като прие, че по тази разпоредба не се преследват лихварите. В тълкувателно решение от днес Наказателната колегия обяви:
„Предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК“.
Това означава, че класическото лихварство, при което човек дава собствени пари на заем срещу огромни лихви, не може да се преследва по тази разпоредба в НК, а няма и друга, чийто състав да покрива тази дейност. Така по наказателен път може да се преследват евентуално съпътстващите лихварството измама, принуда и данъчни престъпления, но не и самото то.
Остава гражданско-правната защита – установената съдебна практика е, че договорна възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора се приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва. А ако вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема тази, която надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Тълкувателното решение за чл. 252, ал. 1 НК се чака от почти четири години. Наказателната колегия на ВКС образува тълкувателното си дело по искане на Висшия адвокатски съвет през 2020 г. До този момент преобладаващата практика на ВКС беше, че системното отпускане на кредити срещу лихва е банково кредитиране.
Приемаше се, че е налице престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, когато заем срещу уговорена лихва се отпуска системно – поне три пъти, а за дейността няма издадено разрешение. Такова разрешение обаче физическо лице по начало няма как да получи, а масовите дела за „лихварство“ са именно срещу отделни физически извършители.
Пръв това тълкуване оспори проф. Пламен Панайотов и именно на негова статия се позова ВАдС в искането си ВКС да преосмисли досегашната си практика.
Той изтъкна, че отпускането на кредит с лични средства не е банкова дейност, тъй като основният белег на банковата дейност е „кредитиране с публично привлечен ресурс, както и че като изключителна банкова дейност може да се определят сделките по публичното привличане на влогове или други възстановими средства, приемането на ценности на депозит, дейността като депозитарна или попечителска институция“ .