- Проф. Стефанов, в годината на вирус, страх и протести научихме ли българите нещо ново за себе си? Първо бяхме уплашени, после станахме граждани, протестиращи на площадите, а сега сме най-великите скептици, които са убедени, че ще бъдат чипирани. Признак за лутане ли са тези амплитуди? За дълбоко недоверие към властта, която отдавна се грижи за собственото си оцеляване?
- Кризите са възможност за самопознание, така че дано сме научили нещо повече за себе си. Подобни ситуации блокират обичайните житейски алгоритми и ни препращат към някаква „странна“, необичайна позиция. През зимата вирусът буквално ни изтегли от градските пространства и ни прибра в домовете. Скрихме и се заоглеждахме предпазливо. Уплашеният човек трупа опит в страха и подчинението.
През лятото хората се върнаха на площадите, за да ги пренапишат като места на гнева. Гневният човек залага тялото си и трупа опит в смелостта и свободата. В късната есен отново ни карантинираха и третираха като обекти за назидание. Тоест годината ни превърна в махало, залюляно между страха и смелостта, подчинението и свободата. Това са психологическите и политическите аспекти на кризата.
Трайният ефект е едно странно маскирано същество, което броди по улиците на света. То е изгубило контрола върху себе си, страхува се от общуването и се чуди какво да прави с живота си – това вече е екзистенциалното измерение на кризата.
Маската е новият ни паспорт, който не идентифицира, а анонимизира. Върху маската са струпани социални отношения. Там е „залепен“ знакът на Болестта. Там е сигнализиран Страха. Там стои печатът на Властта. Маската е предпазливост и принуда, грижа за себе си и външно насилие, слепени в странна амалгама.
Днешният маскиран човек не е вчерашният романтически разбойник, а е подгонена от страха потенциална жертва, кълбо от спазми за оцеляване. В този смисъл маската е първично убежище, кафкианска хралупа, която ни свлича към други епохи от битието ни.
Настоящият маскиран човек е стара мечта на властта, той е нейната благодат. Властта ни слага маската-намордник по силата на една нечувана досега легитимност. Тя апелира откъм ценността на живота, кълне се в грижата за човека и никакви пледоарии за права, свобода и личен избор вече не са релевантни. Тезата е ясна, категорична и стара – дори собственият ти живот не е твой, той е на обществото.
Извадени от площада и завряни в хралупата, здраво омотани в намордника, човеците вече нямат политически шанс. На този етап маската маскира края на политиката, схваната като свободно публично действие. Отвъд всякакви конспиративни теории „конспирацията“ е в действие. Ние вече не дишаме заедно градския въздух на свободата, а дишаме зад маската, притихнали, умислени. Всеки за себе си, болестта и господарите срещу всички.
- Защо взривът на гражданска енергия не успя да стигне докрай? Постави цели, но не ги постигна. Вярвате ли, че „блатото на посредствеността“ все пак е стреснато и търси аварийни изходи?
- Има спонтанни и контролирани протести. През лятото натрупаният гняв заля спонтанно улиците и площадите. После протестите бяха приватизирани и контролирани. Някои бяха по-важните граждани, автентичните десни протестиращи, други бяха презирани и маргинализирани.
Комбинацията „орел, рак и щука“ не е най-доброто политическо решение, естествено. Но неумението да постигнеш съгласие и консолидация, когато не разполагаш с ресурсите на властта (медии, администрация, силови структури, финанси...), не е просто разочароващо, то е разрушително. Самонадеяни хора с голямо его, повели масите към предвидимия отлив, към тишината на отчаянието – това е резултатът.
Още нещо, говорителите на протеста нерядко следваха вулгарния и сляпо агресивен език на властта. Реалният политически поврат следва да има корени в концептуалната мощ на езика, а не в немощта на шаблоните, в архаичните клетви и жилавите вулгаризми.
- Промени ли се нещо в комуникацията власт-общество? Защо джипката още инспектира магистрали и тръбопроводи и по-рядко болници?
- Магистралата е образ, в който Егото намира своя приют. Магистралата води въображението към славата, болницата е дом на страданието. И славата, и страданието са събрани в единен рекламен пакет. Пътуващият водач разнася своята политическа святост, за да могат простосмъртните да усетят, да видят, да прочетат за подвизите му. Да чуят словата на самохвалството. В тези походи към славата става дума не толкова за политически деятел, а за епически герой, превъртян през популярните жанрове на медиите.
Фактът, че мислим „властта“ като антипод на обществото, ни показва какво всъщност е тя. Тя е вампир, впит в тялото на държавата. Вампирът не комуникира, той сугестира.
- Превърна ли се смъртта в статистика? Доколко опасно е за едно общество да се адаптира към загубата на живот? При първо място по смъртност имаше сериозна съпротива срещу мерките в полза на икономиката.
- Свидетели сме на прехода от плуралистични индивидуалистични визии за живот към декретирани форми на колективна сигурност. Това е платформата, на която ще бъде качено бъдещото общество на масовия контрол.
Смъртта, въвлечена в кривите на статистиката, става абстракция, образ, с който могат да се правят различни неща. Всекидневните емисии за броя на болните и починалите са форма на масова обработка. Нейната ефективност се обезпечава чрез травматична образност и драматична стилистика. Посланията депресират, редуцират рационалните компоненти в масовото поведение. Масите се давят от сутрин до вечер в медийните образи на болестта и смъртта. Това не е просто грижа за живота, това е манипулативно администриране на смъртта.
Реторически нагласеният образ на Страшната смърт е в основата на новата ни болест, другият вирус, който поразява менталността и морù обществената тъкан. Той ерозира обществото като рефлексивен потенциал, като гражданско самосъзнание. Този образ мотивира широк спектър от насилствени политики и превръща обществото в стадо, легитимно тръшнато за колективна терапия.
Визията за свободния човек е в основата на модерността. Любопитно е в основата на какво ще бъде уплашеният човек.
- България опустяваше години наред от бягството, от емиграцията. Сега и от чумата... Къде виждате надежда за изцеление, оздравяване, възраждане?
- Най-трудно е да избягаш от себе си. От присъщия ти манталитет, от навиците и слабостите, от собствената ти нищета. Вече дълго време България се мъчи да избяга от самата себе си. Не успява.
Думите на надеждата и утешението са намирани както в призиви за бунт, така и във философията на търпението. Трудно ни е да намерим скалàта, на която надеждно да стъпим.
Адам Смит твърдеше, че на човека с „просветен разум“ е присъщо да се радва на колективното благо, а не на възможността да извлича лична изгода от него. „Подреденото и процъфтяващо състояние на обществото му е приятно и той изпитва наслада да го съзерцава“ – тези думи са написани в съчинение, което се нарича „Теория на нравствените чувства“.
В контекста на днешната жажда за грабеж, монопол и контрол подобни думи и чувства може да изглеждат неадекватни, анахронични. Но това не е съвсем така – надеждата за изцеление са именно хората с „просветен разум“ и нравствени чувства. Зрящи политици, а не слепи, послушни и агресивно речовити посредствености. Отговорни „лечители“ на обществените болести, за които няма да кажем „и тези са същите“. Звучи като романтично мечтание, знам. Но след като партиите са легитимните инструменти на политиката, то на кой политически субект сред наличните да се уповаваме?
- Ако трябва Вие да опишете годината с една дума, коя ще е тя?
- Маска. Това е година на маските и маскарадите. Маскарадът е едновременно плашещ и обещаващ. Той заличава лицата, залепва други. Конкретната цел в нашия случай е превенцията, но дългосрочният ефект е преображението. Самата възможност да се въведе коефициент на изненада и почуда, да се изведат хората към алтернативни преживявания, към трансгресия. Ето това е съществен въпрос – когато свърши маскарадът и свалим маските, какво ще намерим зад тях?
- Ще се излее ли недоволството на 2020 година в урните през 2021?
- Политическа мобилизация на населението се извършва чрез емоции, лозунги, доказани политики, лъжи, заплахи, финансови стимули, манипулиран пазар на надежди... Всичко това ще бъде пуснато в действие на предстоящите избори. Политиците са наясно, че човекът пред урната проектира себе си в един възможен свят на желанията и в една скептична перспектива на предвидимите разочарования. Ще видим кой от стимулите ще надделее.
Въпросът „Коя политическа формация е способна да поеме и упражнява „по-добре“ властта?“ има важен нюанс – на кого ще служи тя. Казват, че политиката вече не е обект на гражданска активност, а на зрителски интерес. Зрителят не решава, той наблюдава поведението на „полевите играчи“. Окуражава ги, санкционира ги с освирквания. Най-важното, зрителят отдавна знае, че местните „играчи“ са наемници на далечни господари. Тогава кого избираме и с кого се идентифицираме?
Под чадъра на велики каузи и престижни сдружавания така нареченият български политически елит върши онова, което му наредят. Охотно ругае старите си господари, за да се хареса на днешните. Българите ще бъдат принудени да гласуват не за националните си политици, а за слугите, които трябва да „изметат“ останките от памет, от традиции, от всякакви вредни навици и стари идентификации.
Изводът е повече от ясен – идеята за гражданска активност и легитимен избор ще бъде свлечена до предвидимата лоялност на слугата към господаря.
- Накъде върви образованието, за което при първия локдаун се твърдеше, че отлично се справя с онлайн обучението? Как виждате неговото бъдеще?
- Образованието върви натам, накъдето е тръгнало всичко останало. Образователният модел, създаден от Вилхелм фон Хумболт преди около два века в протестантска Прусия, си отива. Това е масовият пазар на знанието, организиран около държавна протекция, дисциплинарно фрагментиране, методическо разпределение, кариерно обещание. Точно това масово, класическо, хуманитарно ориентирано образование създаде хората на XIX и XX век, с всичките им плюсове и минуси.
Днес старата черупка се е пукнала и от нея мъчително ще се роди друго разпределение на знанието, с други доминации, с различен ценностен диспозитив. Днешната криза ускорява въвеждането на нови технологии и нови методики, но носи щети в сферата на общуването. Общуването „лице в лице“ е основното социално действие, то моделира хората, прави ги граждански отговорни, морално ангажирани. Не съм сигурен, че свряният в компютъра атомизиран индивид ще се научи да общува истински, ще постигне онази социална пластика, която носи обещанието за зрялост и отзивчивост.
- През този месец един университетски казус предизвика оживена дискусия, различни мнения. Става дума за случая с проф. Мирчев. Политическа коректност, нова цензура, аргументирано решение?
- Не проследих случая в детайли, макар да ми е ясна същината на сблъсъка. Прочетох и филипиките срещу Университета, че макар и с неохота коленичил пред политкоректните изнудвачи. Не мога да арбитрирам казуса, но мога да коментирам етиката на университетския преподавател.
Има едно правило, което следва да се спазва, когато си университетски преподавател – внимавай с думите, с тезите, с аудиторията. Не заради страха и политическата коректност, а заради спецификата и достолепието на институцията, в която си се озовал. За разлика от училището в Университета знанието не просто се преподава, то се проверява, дебатира се. Провокирай аудиторията, излагай алтернативни позиции, но помни респекта, който дължиш на всяка позиция, на всеки опонент. В основите на знанието не следва да лежи ничие унижение. Ничие високомерие.
- Изненада ли Ви последователната и решителна позиция на българския елит по казуса с Република Северна Македония?
- Не, не ме изненада. Хората видяха какво пише в македонските учебници, книги и медии за България. Разбраха какво се случва или по-скоро не се случва в така наречената Комисия. Убедиха се, че македонският национализъм е добил девиантни, агресивни форми.
Елементарна реакция е, когато си обект на агресия, да се защитиш, да разбереш с какво си я причинил. Българските институции, политици, граждани това се стараят – да разберат с какво толкова непоправимо сме уязвили македонците? Какво сме им отнели? Просто сме им казали да не лъжат и да не си измислят за наша сметка.
Не твърдя, че ние сме образцовите европейци – напротив, не сме. Но начинът на реагиране на македонския политически елит е неадекватен, интелектуално непохватен. Ние не оспорваме идентичността, а разказа, който я крепи. В този разказ българите са далечните уродливи пришълци и злите исторически врагове. Защо?