Доц. Росен Калпачки пред ФАКТИ: В България инсултите се подмладяват и по смъртност никой не може да ги измести

Да си поговорим открито за инсулта – как го лекуваме у нас и как в Европа. Колко бързо реагираме, с какво се сблъскват близките… Пред ФАКТИ говори доц. Росен Калпачки, ръководител на най-големия специализиран център за лечение на инсулт в столичната УМБАЛ „Св. Анна“. Той бе лектор на провелия си скоро семинар „Дари Надежда“, организиран от фондация МОСТ.

– Д-р Калпачки, вие изнесохте много интересна лекция за инсулта. Остава ли това едно от най-големите предизвикателства пред здравеопазването у нас и в Европа – реакцията при инсулт?
– За съжаление, да. В най-добрите държави в Европа се наблюдава забавяне и задържане на тренда при инсулта. Намаление по-скоро важи като тенденция при сърдечните инфаркти, но при инсулта случаите продължават да растат. Инсултът е все още водещата причина за смъртност. В България проблемът е още по-драстичен – инсултите се увеличават, подмладяват се и по смъртност никой не може да ги измести. Колегите кардиолози направиха много през последните 20 години, защото инфарктите намаляха почти двойно. Само това ноухау да гледаме и ще видим светлина в тунела, ако го приложим при инсулта.

– Защо смятате, че положението е толкова тежко?
– Причините са много. Инсултът не е инфаркт. Най-важното е профилактиката – да не се стига до инсулт. Това е основната цел на здравеопазването, пазиш го човекът да е здрав. Но у нас превенцията е слаба. Аз – като лекар, участвам във втората фаза, когато вече човекът е получил инсулт. Макар и със сериозно боксуване се опитваме да включим на втора скорост и вече успяваме. Просто хората не контролират рисковите фактори, а и системата не ги стимулира достатъчно.

– А когато вече настъпи инсулт? Успяваме ли да лекуваме навреме в т.н. „златен час“?
– Това е вторият голям проблем. През 2024 г. едва 4% от пациентите с исхемичен инсулт са получили лечение в т.нар. „златен час“. От 100 човека 4 са в „златния час“, а 96 не са. Но тези 4% са рекорд за България, защото 40 пъти сме се подобрили сравнено с преди 10 години. Но сме 4%. А в Европа минимумът е 15%.

- Дори линейките в Европа ли реагират по-добре и по-бързо?
- Липсва организация – нямаме система за пренотификация, при която линейката да уведоми болницата предварително, че идва пациент с инсулт. В София често линейките обикалят, търсейки свободни легла. А в петък следобед реално работят само две болници.

– Колко лечебни заведения в България могат да реагират адекватно?
– По документи имаме над 140 неврологични отделения в България. Но половината от тях правят по-малко от 10 тромболизи годишно – това е под една месечно. Реално не можем да говорим, че лекуват инсулти качествено. Ако сравним с европейските стандарти, в България можем да броим не повече от 10 центъра, които работят на необходимото ниво. У нас е така, че линейката лети, но търси свободно място. Преди 10 години в „Св. Анна“ правихме всяка втора тромболиза. Много хора минаха през нас, обучиха се. Но се надявам, че вече все повече ще става така, че когато една дъщеря доведе баща си с инсулт, лекарят ще е готов и ще знае какво да прави, а не да се върти и да се чуди как да реагира. Всички знаят как се прави, защото тромболизата е една инжекция. Но тук искам да отворя темата за здравното образование. Няма как лекарят да отиде в дома на пациента и да накара човекът да контролира рисковите си фактори. Няма как. Направихме дружество, поканих кардиолози, ендокринолози, защото им казах, че техните пациенти ще станат и наши пациенти – на невролозите, но всеки казва, че си има неговите проблеми. Диабетът си е диабет, сърдечните проблеми и т.н. Всеки казва, че ще помага, но си гледа неговото.

– А какво се случва след острото лечение?
– Там ситуацията е още по-тежка. Годишно имаме около 40 000 инсулта, което означава поне 20 000 нови инвалиди всяка година. Нямаме достатъчно центрове за долекуване и рехабилитация. В крайна сметка семействата поемат огромната тежест – търсят рехабилитатори, логопед, социални работници, помощни средства. Всеки такъв случай буквално разболява цяло семейство. На опашката сме по това как се грижим за човека с инсулт.

– Вие често сравнявате България с Германия, защото имате пряко наблюдение. Как изглеждат нещата там?
– Като друга планета. Имам близки в Германия, които преживяха инсулт. Пациентът веднага получава специално легло, помощни средства, рехабилитация и социална грижа – всичко поето от държавата. Апарати за кръвно налягане, консултации – всичко е безплатно и организирано. У нас всичко се прави „на мускули“ – с усилията на пациентите и близките.