Проф. Марко Романо пред ФАКТИ: Най-голямата битка при изкуствения интелект е човекът да не остане извън него

Изкуственият интелект вече не е технология на бъдещето, а реалност, която променя образованието, бизнеса, здравеопазването и начина, по който общуваме. Дали Европа ще успее да навакса изоставането си от САЩ и Китай? Защо човекът трябва да остане в центъра на технологичната революция? И как университетите могат да подготвят ново поколение специалисти, способни не само да създават иновации, но и да разбират тяхното въздействие върху обществото? По тези въпроси пред ФАКТИ говори проф. Марко Романо – един от ръководителите на европейския проект Virtual Innovation Consortium (VIC), в който има и български партньор - RAS institute.


– Проф. Романо, какви са основните цели на Virtual Innovation Consortium (VIC) и как тази инициатива ще помогне за подготовката на следващото поколение специалисти в областта на изкуствения интелект и технологиите за виртуална реалност?
– С VIC искаме да подготвим ново поколение професионалисти и изследователи в сферата на нововъзникващите технологии. Европа има нужда от висококвалифицирани специалисти, които могат да работят едновременно с технологии за виртуална реалност, изкуствен интелект и киберсигурност, а нашата цел е да помогнем за преодоляването на този недостиг на кадри.
За мен обаче VIC не е само техническо обучение. Изкуственият интелект променя професионалните роли с изключително бързи темпове. Днес можем да създаваме сложни и всеобхватни дигитални продукти за значително по-кратко време, а AI помага на хората да преодоляват много от традиционните технически бариери. Това създава огромни възможности, но и реален риск – технологиите да се развиват толкова бързо, че да изгубим от поглед хората, върху които те оказват влияние.
Затова искаме да обучаваме специалисти, които не само са силно подготвени технически, но и разбират човешките последици от технологиите, които създават. Освен техническите дисциплини студентите изучават етика, право, икономика и социалното въздействие на иновациите.
Стремим се също така студенти от различни области – технологии, природни науки, икономика и хуманитаристика – да работят заедно. Силно вярвам, че именно от подобен обмен се ражда креативността. Когато хора с различни гледни точки си сътрудничат, те са много по-склонни да поставят човешките ценности в центъра на иновациите.
Проектът VIC включва три координирани магистърски програми, предлагани от Университета EUNEIZ в Испания, ISTEC в Португалия и UNINT в Италия. Те са разработени съвместно, но всяка представлява самостоятелна магистърска степен, присъждана от съответния университет, а не обща диплома.
VIC включва още съвместно организирани онлайн модули, както и ежегодно лятно училище с ротационен принцип. Първото издание се проведе в Лисабон. Следващите ще бъдат в Милано, организирани от Политехническия университет в Милано, след това в Рим от UNINT, а по-късно и в Испания от EUNEIZ.

– Какви технологии и инструменти са включени в учебната програма на магистърските програми по VIC?
– Студентите ще работят с високопроизводителни компютри, подходящи за разработване на видеоигри, сложни виртуални симулации и обучение на модели с изкуствен интелект. Те ще използват и широка гама устройства за виртуална реалност, включително очила Meta Quest, следващо поколение очила за виртуална реалност и смартфони за мобилни AR приложения. Искаме те да натрупат практически опит както с технологии, които вече се използват в индустрията, така и с инструменти, които вероятно ще определят бъдещето на взаимодействието между човека и компютъра.
Трите магистърски програми са разработени съвместно от партньорите във VIC. Те следват обща образователна рамка, но не са идентични. Всеки университет допринася със своята експертиза, научен опит и собствен подход.
В UNINT например изградихме програмата и върху нашия опит в областта на изкуствения интелект и роботиката. По време на лабораторните упражнения студентите могат да работят с различни видове роботизирани домашни асистенти и хуманоидни роботи, включително NAO и хуманоидния робот Unitree G1.
За мен е особено важно тези технологии да не остават заключени в научните лаборатории. Студентите трябва да могат да работят с тях пряко, под ръководството на преподаватели, като част от обучението си.

Това им позволява да изучават социалната роботика, новите форми на взаимодействие между човек и робот, както и използването на потапящи интерфейси за комуникация с интелигентни машини.

Макар тези технологии все още да изглеждат експериментални, през следващите няколко години те вероятно ще станат част от домовете и работните ни места.

– Може ли лекар или инженер след завършването на тази магистърска програма директно да започне да използва виртуална реалност (XR) като визуализация при операции или при реализацията на мащабни инженерни проекти?
– Те няма да бъдат просто потребители на XR технологиите. Ще могат да ръководят и управляват процесите по внедряване на иновации в собствените си професионални области. Един лекар, инженер или друг специалист ще съчетава експертните си знания със задълбочено разбиране за това какво стои зад интерфейса – включително изкуствения интелект, защитата на личните данни и киберсигурността.
Разбира се, тази магистърска програма не замества професионалната квалификация, клиничното обучение или нормативните изисквания, необходими за практикуване на професии като хирургията или мащабното инженерство. Това, което тя прави, е да подготви специалистите да вземат информирани решения, да ръководят технологични проекти и да работят ефективно в мултидисциплинарни технически екипи.

– Виждате ли възможност в бъдеще към програмата VIC да се присъединят и други университети извън настоящите партньори? Би ли могъл например български университет да започне да предлага учебната програма на VIC?
– Абсолютно. Това, което се опитваме да направим днес, е да изградим три сходни, но не идентични образователни програми, които да работят съвместно в рамките на Европа.
Всяка от тях отразява спецификата на съответния университет и на съответната държава, като същевременно поддържа постоянно сътрудничество в обучението, научните изследвания и мобилността на студентите. Според мен именно този баланс е една от най-силните страни на проекта.
Този модел може да бъде възпроизведен и разширен към други университети. Това е напълно в духа на VIC и един български университет със сигурност би могъл да стане част от подобно бъдещо развитие.

– Проектът VIC получи престижния знак STEP Seal на Европейската комисия и обединява университети, компании и научноизследователски организации от няколко държави. Какви практически резултати очаквате от това партньорство и какви нови възможности ще създаде то за студентите и бизнеса?
– STEP Seal е важно признание за качеството на проектното предложение и за неговото стратегическо значение за технологичните приоритети на Европа.
Следващата ни цел е да разширим мрежата и да изградим още по-силни връзки с компаниите и другите организации. Искаме студентите да получат достъп до международни стажове в сектора, а компаниите – директна възможност да откриват и привличат млади таланти.
Също така искаме знанията и опитът на индустрията да навлизат по-лесно в университетските аудитории. Това може да се случва чрез гост-лекции, активно участие на експерти от бизнеса в учебния процес и постоянен диалог между университетите и компаниите.
За мен тази връзка е от ключово значение. Академичните програми не могат да останат непроменени, докато технологиите и пазарът на труда се развиват с толкова бързи темпове. Необходимо е непрекъснато да адаптираме това, което преподаваме, към реалните потребности на индустрията и научните изследвания.
Няколко компании вече се присъединиха към развиващата се мрежа. VIC е изключително практически ориентиран проект и нашето желание е той да има реален и видим принос както за развитието на талантите, така и за европейския пазар на труда.

– Работите в пресечната точка между изкуствения интелект, киберсигурността, виртуалната реалност и взаимодействието между човека и компютъра. Коя от тези области ще претърпи най-голяма трансформация през следващите десет години и защо?
– Ако трябва да избера само една, бих посочил взаимодействието между човека и компютъра, защото именно тази промяна хората ще усетят най-пряко в ежедневието си.
В близко бъдеще начинът, по който обикновените потребители взаимодействат с дигиталните технологии, ще се промени коренно. Интерфейсите, устройствата и системите за управление ще се развиват. Ще използваме все повече преносими устройства, разговорни интерфейси, сензори и потапящи виртуални среди. Настоящата технологична надпревара около интелигентните очила е ясен знак за тази промяна.
В същото време тези области вече не могат да бъдат разглеждани поотделно. Не можем да говорим за потапящи или разговорни интерфейси, без да говорим за изкуствения интелект, който днес е един от основните двигатели на технологичните иновации.
И не можем да говорим за изкуствен интелект, без да засегнем темата за киберсигурността. AI поставя сериозни предизвикателства пред защитата на личните данни и ежедневната сигурност, особено при потапящите системи, които непрекъснато събират биометрична информация. В същото време изкуственият интелект се превръща и в едно от най-мощните средства, с които разполагат специалистите по киберсигурност.
В крайна сметка всички тези области се развиват заедно. Всеки, който днес работи в сферата на компютърните науки, едва ли ще има време да скучае.

– Изкуственият интелект се развива с изключително бързи темпове. Смятате ли, че обществото и законодателството успяват да вървят в крак с тази технологична революция, или изостават опасно?
– Не смятам, че обществото и законодателството успяват да се развиват със същата скорост, с която напредват технологиите. Европа направи важна и пионерска стъпка с приемането на AI Act, така че проблемът със сигурност не е липсата на регулация. Истинското предизвикателство е дали тези правила могат да бъдат прилагани и актуализирани достатъчно бързо, докато технологиите продължават да се развиват.
В същото време световните подходи са много различни. Съединените щати и Китай също регулират изкуствения интелект, но изглеждат далеч по-склонни да оставят повече пространство за бързо технологично развитие, когато става въпрос за национална конкурентоспособност и стратегическо лидерство.
Личното ми впечатление е, че и двете държави се стремят да не поставят прекалено много пречки пред собствените си AI индустрии. Свидетели сме на една съвременна надпревара към Луната – този път основно между САЩ и Китай – и нито една от страните не желае регулациите да забавят този процес.
Европа избра да постави по-силен акцент върху защитата на основните права и върху цялостната регулация. Смятам, че това е важно, но само правилата няма да направят Европа конкурентоспособна. Континентът трябва да продължи да инвестира в научни изследвания, инфраструктура и технологично развитие.
Аз, разбира се, подкрепям Европа. Вярвам, че голямото предизвикателство пред нея е да докаже, че защитата на основните права и изграждането на технологично лидерство могат да вървят ръка за ръка.

– Все по-често се говори за генеративен изкуствен интелект, автономни AI агенти и роботи. Къде според Вас трябва да бъде поставена границата между автоматизацията и човешкия контрол?
– За съжаление няма ясна и универсална граница. Би било успокояващо, ако съществуваше такава, но всяка ситуация е различна.
Днес е изключително лесно да възлагаме все повече задачи на изкуствения интелект. Това вече се вижда в ежедневното използване на ChatGPT и други подобни системи. Все повече хора разчитат на тях не само за информация, но и при вземането на решения. Именно затова се нуждаем от нов тип професионалисти – хора, които могат да подхождат към технологичните проекти не само от техническа гледна точка, но и през призмата на етиката, правото, психологията и културата.
За мен основният принцип е прост: човекът трябва да остане в центъра на технологиите. Само тогава можем, за всеки конкретен случай, да определим правилния баланс между автоматизацията и човешкия контрол. Това е и една от основните цели на проекта VIC.

– В научната си работа обръщате специално внимание на онлайн дезинформацията. Как изкуственият интелект променя начина, по който се създават и разпространяват фалшивите новини, и как обществото може да се защити от това нарастващо предизвикателство?
– Интернет винаги е бил използван за разпространение на фалшиви изображения, видеа и текстове. Невярната информация не е ново явление. Историята познава множество примери за разкази, приемани за истина в продължение на векове, които по-късно са били преосмислени благодарение на нови доказателства и по-критичен прочит на източниците.
Това, което изкуственият интелект променя, е преди всичко мащабът на проблема. Днес почти всеки може за много кратко време да създаде фалшиво съдържание и да стане част от кампания за дезинформация. Дори то да не е технически съвършено, може да бъде напълно ефективно.
Според мен компаниите, които разработват AI системи, трябва да поемат по-голяма отговорност. Същото важи и за социалните мрежи, които често са основният канал за разпространение на подобно съдържание.
Най-важният отговор обаче е културен. Трябва да предоставим на хората по-добра информация и да развием критичното им мислене. Те трябва да се научат да поставят под съмнение съдържанието, което консумират, вместо да го приемат безкритично.
Това предизвикателство е преди всичко културно, а едва след това технологично, и решението му съвсем не е лесно.

– Европа инвестира сериозно в развитието на собствена екосистема за изкуствен интелект. Смятате ли, че Европейският съюз реално може да се конкурира със Съединените щати и Китай в глобалната надпревара за AI, или вече е изостанала?
– Искрено се надявам Европейският съюз да успее да се конкурира с големите световни сили в областта на изкуствения интелект.
Европа разполага със сериозен научен и индустриален потенциал, но все още трябва да навакса значителното изоставане спрямо Съединените щати и Китай. Днес AI вече се разглежда като стратегически ресурс, включително и от гледна точка на националната сигурност.
Все още вярвам, че Европа има шанс да навакса, но само ако третира изкуствения интелект като стратегически приоритет и инвестира последователно и решително.
Няма да бъде лесно, но това е предизвикателство, което Европа е длъжна да приеме.

– Един от научните Ви интереси е взаимодействието между човека и компютъра. Смятате ли, че навлизаме в епоха, в която виртуалните асистенти постепенно ще се превърнат в ежедневни „дигитални колеги“, а не просто в инструменти за повишаване на продуктивността?
– Да, мисля, че вече навлизаме в такава епоха. Все повече млади хора използват чатботове за емоционална подкрепа, почти така, сякаш разговарят с приятел. Пазарът вече е забелязал тази тенденция и бързо се насочва към създаването на виртуални спътници и дигитални колеги от най-различен тип.
Вече съществуват AI услуги, които се предлагат почти като младши програмисти, работещи рамо до рамо с опитни софтуерни разработчици.

Появиха се и така наречените deathbots – дигитални копия, създадени да имитират хора, които вече са починали.

Това може да звучи като научна фантастика, но вече се случва. И според мен има сериозни основания за тревога. Тези развития поставят тежки етични, психологически и свързани със сигурността въпроси. Нуждаем се от специалисти, които могат да ги разглеждат от широка, мултидисциплинарна перспектива, а не само през технологичната призма.
Именно за такива предизвикателства е създаден VIC – да подготвя професионалисти, които разбират технологиите, без да губят човека от центъра на вниманието.

– Ако трябва да дадете един съвет на младите хора, които обмислят кариера в областта на изкуствения интелект, киберсигурността и новите технологии, какъв би бил той?
– Моят съвет е прост и е същият, който давам и на собствените си студенти: никога не спирайте да учите.
Технологиите, които познаваме днес, много скоро ще остареят. Образованието ни дава нещо много повече от знания по конкретна дисциплина – то ни дава критичното мислене и инструментите, с които можем да се справяме с промените и да се адаптираме към свят, който непрекъснато се развива.
Непрекъснатото учене е най-добрият начин човек не просто да не бъде застигнат от технологичната трансформация, а да остане активна част от нея и да помага за определянето на нейната посока.
--------------------------------------------
Проф. Романо е доцент по компютърни науки в Университета за международни изследвания в Рим (UNINT), Италия. Той е председател на бакалавърската програма „Политически науки, международна сигурност и престъпност“ със специализация „Киберсигурност“, директор на следдипломната програма „Специалист по управление на риска в киберсигурността“ и научен координатор на изследователската група REAL, която работи в областта на виртуалната и добавената реалност.
Научните му интереси са свързани с взаимодействието между човека и компютъра (HCI), изкуствения интелект, онлайн дезинформацията, киберсигурността и интелигентните градове. Работил е съвместно с редица престижни международни университети, сред които Университетът на Западен Сидни (Австралия), Университетът „Карлос III“ в Мадрид (Испания) и Университетът в Салерно (Италия), а преподавателската му дейност е отличена с множество награди.
Проф. Романо е сред водещите участници в европейския проект Virtual Innovation Consortium (VIC), който обединява университети, компании и научни организации в подготовката на ново поколение специалисти по изкуствен интелект, XR технологии и киберсигурност. Той е член на Групата от експерти по оценяване (GEV) към Националната агенция за оценяване на университетската система и научните изследвания на Италия (ANVUR) и координира работна група за гарантиране качеството на докторските програми в UNINT.