Спомен за прехода към демокрация през личната съдба на Евгений Михайлов

1954 година. Изминала е само година от смъртта на съветския диктатор Йосиф Висарионович Сталин. Източният блок е скован от тоталитарния комунистически режим. Това е годината, в която в София, в семейството на един инженер и една аптекарка се ражда бъдещият кинорежисьор Евгений Михайлов. Детските му спомени от този мрачен период са свързани най-много с липсата на основни стоки.

„Баща ми е инженер, който с много зор успя да завърши „Организация на строителството“ . Преди това не са му давали да следва, понеже е бил легионер, царски офицер, който е свалил портрета на Георги Димитров от спалното помещение на ротата, за която е отговарял. Малко след това са го уволнили от армията“, започва своя разказ той.

Това слага отпечатък върху семейството на Евгений Михайлов. Въпреки трудностите той решава да преследва мечтите си и влиза да учи кинорежусира. Нещо повече – той успява да завърши не къде да е, а в Москва.

„Не пробих системата, а избягах от България. Аз бях приет кинорежисура 1973 г. с първия випуск към театралната академия. След като ме приеха трябваше да вляза в казармата. След две години трябваше класа да вземе Методи Андонов. Докато бях в казармата през 1974 г. разбрах че Методи Андонов е починал. Аз се разплаках. Много харесвах Андонов. Излизайки от казармата се оказвам в класа на Янко Янков, съветски възпитаник. Той каза за мен и Мишо Мелтев: „Вие не сте мои студенти, аз не съм ви приемал.“ Оказа се, че той е болшевик и нас ще ни прави болшевици. Стигна се до ситуация в първи курс, в която не можех да влизам в часовете му. Започна се едно двумесечно тормозене. Стигна се до финалния изпит. Комисията от 20 човека постави единствената отлична оценка на нашия филм „Старата къща“. Янко побесня. Тогава разбрах, че няма смисъл да продължавам и подадох заявление отново да повторя първи курс само и само, за да не продължа при него. По средата на лятото режисьорът Маргарит Николов каза“ „Евгени, Ели, няма смисъл да правите това нещо, Янко е декан на факултета, ще продължи същото отношение. Има две места за Москва, за където никой не е подал документи. Отивайте в Москва.“ За да не ни разделят в общежитието решихме да се оженим. Направихме го на 22 – и август 1976 г. и на 27 – и заминахме“, спомня си Михайлов.

Така Евгений Михайлов влиза в държавния университет по кинематография. Там има късмета да попадне на изключителен курсов ръководител.

За него той разказва: „един много възрастен евреин, народен артист на СССР, Александър Столпер, който беше стигнал всичките си върхове в кариерата и нямаше от какво да се пази, и беше страшно откровен с класа“.

По време на обучението си в Москва, Евгений Михайлов снима „Мазурка“ и „Письмо матери“. Трудно обаче може да забрави една история, свързана с негов състудент, който се сблъсква със съветската идеологическа машина. Александър Максимов е бил малко по-възрастен от останалите, дипломиран архитект, който е учил и кинорежисура, той е бил отговорник на класа.

Връщането в спомените на Михайлов продължава: „Бяхме една компания със Саша Максимов, Коля Данелия (син на Георгий Данелия). Саша реши да направи нестандартен етюд по Брехт. Той направи още един такъв етюд. И двата пъти го викаха при ректора. На следващата година, когато започнахме първи курс Саша го нямаше. На третия месец Столпер влезе в час, мълча 10 минути, изпуши няколко цигари и каза: „Момчета, Саша няма повече да идва. Той е в лагер.“

Сблъсъкът с реалността в Съветския съюз се оказва решаваща за Евгений Михайлов.

„В края на трети курс взех две години за една. Столпер почина, на негово място дойде Юрий Озеров, който каза че ще ни учи да правим батално кино. Не ми беше интересно да правя батално кино, харесвах Данелия, Тарковски, Параджанов, Йоселиани. Дипломната работа снимахме в България и това е дебютният ми филм „Дом за нежни души“. Защитихме на следващата година в Москва. „Дом за нежни души“ получи награди и беше поканен в Манхайм на международен фестивал, в който години наред не беше канен български филм. Но не ме пускат. Билетите са купени, но нямам изходна виза. И се оказа, че ме извикаха в една стая на ул. „Солунска“ , за да ме питат дали имам роднини бежанци, съдени от Народния съд. Аз бях написал „не“. Не ме пуснаха, защото се оказва, че моята братовчедка Надежда е била избягала в Германия. Тя учеше в Белград и оттам избяга за Германия. Тогава служителят на ДС, който отговаря са киноцентъра каза, че ще ни пусне, но „ще ни разкажете като се върнете какво се е случило, опитал ли се е някой да ви вербува“. Заминах. Нашият филм не беше получил награда. Кореспондентът на BBC се оказа, че хареса нашия филм повече от другите, които получиха награди. Той беше направил кореспонденция с Лондон и беше пуснал едно интервю с мен. След това се връщам в България и казвам, че няма какво да напиша, защото нищо не се е случило. „Така ли? А това интервю? Не си ли давате сметка защо са харесали точно този филм, който се занимава с „малката правда?“ Аз отказах да пиша“, продължава разказа си кинорежисьорът.

След „Дом за нежни души“ Евгений Михайлов режисира още един игрален филм – „Смъртта може да почака“, след което се насочва към документалното кино. В края на 80-те вече се усеща, че режимът се пропуква. Така идва 10 ноември, когато Тодор Живков е свален от власт.

„Тази дата ме завари в Лесидрен, в творческия дом в Съюза на филмовите дейци. Още през 1988 г. станах член на комитета за защита на въздуха на Русе. През април 1989 г. бях се подписал в подписка до НС срещу Възродителния процес. Години по-късно разбрах, че от всички 37 кинаджии, които се бяхме подписали 34 са се отказали от подписите си. Само трима не сме – Коста Биков, Никола Рударов и аз“, споделя Михайлов.

Събитията се развиват мълниеносно. Митингите, забранявани по време на управлението на БКП следват един след друг. Тоталитарната система трябва да се разгради. В тези дни, Евгений Михайлов неочаквано е намерил ново поприще.

„Стана така, че докато бях в Старо село един приятел ме помоли да снимам сватбата му с моята камера. След това се появява още една поръчка срещу заплащане. И се започна, всяка събота и неделя снимах сватби, кръщенета, войнишки изпращания. От 18 ноември, от първия митинг пред „Александър Невски“ започнах да снимам с моята камера. На път към църквата и митинга ме среща този милиционер, отговарящ за киноцентъра, който преди 9 години ме беше карал да се подписвам. Това беше първият митинг който снимах. В първите репортажи, които се показаха видях, че не се казва истината и реших с моята камера да снимам това, което тогавашната национална телевизия не снимаше, за да имам документ за това време. И така от митинг на митинг, от събиране на събиране. И така до забраненото шествие на 8 – и декември за годишнината от смъртта на Джон Ленън. Стотици, дори хиляди софийски ученици направиха шествие, запалиха свещи до Нотариата, защото години по-рано на стената му трима ученици бяха изписали „Джон, обичаме те“ и бяха изключени от училище. След това учениците отидоха до „Борисовата градина“, Летния театър и при минус 20 градуса направиха концерт с песните на „Бийтълс“, разказва Михайлов.

На 14 декември 1989 година наследникът на Тодор Живков, Петър Младенов е пресрещнат от хиляди протестиращи, които искат отмяната на член първи от Конституцията, която определя ръководната роля на Комунистическата партия в управлението на страната. Вбесен, Петър Младенов изрича думите „най-добре танковете да дойдат“ Там е и Евгений Михайлов със своята камера, с която запечатва скандалните реплики.

„Отново снимайки се оказах на метър и нещо от Петър Младенов, който каза прочутата реплика „Най-добре е танковете да дойдат.“ Добри Джуров се е обадил на ген. Семерджиев и е наредил танковата бригада да бъде изведена в повишена бойна готовност. Ген. Семерджиев е отказал да изпълни тази заповед, защото се е страхувал да не се създаде допълнително напрежение, защото улиците са били пълни с камиони с вътрешни войски с оръжие, заредени с бойни патрони“, продължава Михайлов.

„Тогавашният младши следовател Бойко Рашков ме разпитва над 20 часа в продължение на три дни. На втория час разпит ми беше поднесен стенографски протокол да го подпиша, аз отказах. Той ми каза: „Няма да излезеш оттук, докато не го подпишеш.“. Аз казах“ „Добре няма да изляза“, разказва той.

По-късно от спомените на ген. Семерджиев разбрах, че в службите е имало информация, че има такъв запис и е поставена задача да се стигне до него, той да бъде унищожен и който го е снимал да бъде отстранен. Аз не смеех да кажа на никого, дори и на ръководството на СДС тогава. Те знаеха, че има такъв запис, но не знаеха, че съм го снимал аз.