Българската държава по времето на цар Симеон (893 - 927) - нов поглед към историческите събития

През 889 година Борис I взел решение да се оттегли от управлението на царството и оставил престола на най-големия си син наречен Владимир (889 – 893). Борис се оттеглил в манастир, близо до Плиска, като приел монашеството. Поради тъмните, черни дрехи, които монасите носили, както е и до днес, те били наричани черноризци.

Новият български владетел Владимир Расате (Хръсате), започнал своето управление на държавата, но показал неуважение към новата християнска религия. Той не се противопоставял на тези, които продължавали да спазват старите езически обичаи, като дори сам давал пример за това. Неговото поведение постепенно предизвикало възмущение сред християнския български народ и сред онези управляващи в Плиска, които наскоро били приели християнската вяра. Така след четири години управление на Владимир, княз Борис I бил принуден да изостави монашеството и отново за облече царските дрехи. Както разказват летописите, Борис събрал около себе си тези, които се боели от Бога, опълчил се срещу сина си и скоро го заловил. Като наказание Владимир бил ослепен, което наказание в онези времена се прилагало при държавна измяна, т.е. за предателство спрямо държавните дела и отечеството. Същата строгост Борис I приложил и при бунтът на болярите през 866 година, при приемането на християнството. Тогава за неподчинение и опит за държавен преврат, петдесет и двама боляри били наказани със смъртно наказание.

След свалянето на Владимир, през 893 година, бил свикан църковно-народен събор, в град Преслав, недалеч от Плиска. На този събор по-малкият син на Борис Симеон, бил освободен от монашество и провъзгласен за владетел на България. Столицата на държавата, била преместена от Плиска в Преслав, славянският език бил обявен за официален, а византийското духовенство било принудено да напусне България.

По онова време, земите на българското царство, обхващали едно обширно землище, което включвало земите на днешна България, земите на Вардарска и Егейска Македония, Поморавието, както и голяма част от днешна Румъния. Това представлявало едно почти пълно обединяване на земите, населени с тракийско население в древността. След края на VII век и основаването на българската държава, цялото това население, което в древността се наричало тракийско, започнало да се нарича българско.

До началото на четвърти век, град Константинопол бил тракийски град, с име Византион. Българите наричали Византион или Константинопол, с името Цариград, защото след времето на Константин Велики, в градът разположен край Босфора живеел царят – императорът на ромейската държава. Във Византион, още от времето преди да стане столица, имало многобройно местно тракийско население. Това население състоящо се от занаятчии, градинари, търговци, духовници, било все още многобройно по времето на князете Аспарух и Тервел, на Крум и Омуртаг. В началото на осми век при посещението си в Константинопол, българският княз Тервел, говорил на сънародниците си, събрани при църква със златен покрив в града. Тогава Тервел получил официално и титлата кесар, която според традицията от края на четвърти век, когато над империята управлявали август и цезар (кесар), била втората по важност в империята. Въпреки че се занимавало предимно със занаяти, търговия и земеделие, българското население участвало активно и в обществения и политически живот на византийската столица.

По времето на цар Симеон, макар че в многолюдния Константинопол вече живеели хора от десетки народности, от всички краища на Европа и Азия, българското и изобщо славянското население в града било все още многобройно. Император Константин Багрянородни (913 - 959) отбелязва няколко дворцови церемонии, в които има и участие на така наречените „приятели българи“, т.е. представители на българската общност в града, от най-стари времена.

Третият син на Борис, Симеон, получил образованието си във византийската столица. Той бил подготвян за висш книжовник и духовник, но събитията в България го поставили на българския престол през 893 година. През същата година започнало прогонване на византийското духовенство от България. Като отговор на това, през следващата 894 година, византийският император Лъв VI (886 - 912) преместил главното тържище на българите от столицата Константинопол в град Солун. Търговците били най-богатите представители на българския елит в Константинопол и опитът те да бъдат преместени от столицата бил сериозен удар върху цялата българска общност в града. Новият владетел Симеон I отговорил с война, а главната битка между българите и императорската гвардия се състояла в Източна Тракия. Личната императорска гвардия се предала, а носовете на гвардейците били отрязани. За да спре настъплението на Симеон I към Константинопол, византийците прехвърлили с кораби маджарите в Северна България. Маджарите, които по-късно се настанили в земите на днешна Унгария, нанесли големи опустошения в Добруджа и се оттеглил. Симеон I привлякъл като съюзници печанегите, които разгромили маджарите, северно от Дунава. Голямо сражение между българи и византийци станало през 896 година при Булгарофигон, в днешна Одринска Тракия. Това било мястото при крепостта Бурдидзо, където през 755 година по времето на император Константин Копроним, българите претърпели голямо поражение. Този път ромеите били поголовно разбити и всички загинали. Българската държава разширила своята граница на запад, чак до някои крепости на Адриатическо море. На югоизток българската граница минавала на двадесетина километра северно от град Солун, където били поставени гранични колони. В началото на X век Първо българско царство достигнало най-широките си граници и най-голямо влияние върху съседните области – Сърбия, Албания, Влахия и самата Византия.

Всичко това дало основание на Симеон I да прояви претенции към ромейския престол, в Константинопол. Смъртта на император Лъв VI Философ през 912 година, оставила на византийския престол малолетния наследник Константин VII Багренородни (913 – 956) и регентство, начело с Александър, брат на починалия император.

През 913 започнал поход на българите към столицата на Византия и в кратко време българската войска стигнала пред стените на Константинопол. Симеон със синовете и свитата си влязъл в града и започнал преговори с патриарха Николай I и регентството. Той настоявал да бъде обявен за василевс, т.е. цар, на българите, а също малолетния император Константин VII да се ожени за неговата дъщеря. Действително патриархът извършил церемония, прочел молитва и поставил собствения си венец на главата на българския владетел. От този момент Симеон започнал да се титулува цар на българите, а по-късно и като „василевс на българите и ромеите“. На следващата година обаче във Византия бил извършен поредния дворцов преврат и договорът с българския владетел бил нарушен. Симеон отново навлязъл с войските си на юг и превзел град Одрин. Най-голямото сражение между българи и византийци се състояло при градчето Ахелой, в днешна България, при морското крайбрежие. Тук през август 917 година, византийците понесли тежко поражение и хиляди паднали избити, удавени в морето или задушени и смазани от конете. При Ахелой или може би близо до Анхиало (Поморие) елитните ромейски войски претърпели незапомнена от векове загуба, а пътят на Симеон към Константинопол бил открит.

От отслабената власт в Константинопол се възползвал обаче началникът на византийския флот Роман I Лакапин (920 – 944), който оженил Константин VII за дъщеря си Елена, а сам той се обявил за съимператор. Така започнал поредният конфликт между българи и ромеи, а патриарх Николай I се опитвал с писма и послания да вразуми и помири враждуващите страни.

През 923 година Симеон отново пристигнал пред стените на Константинопол, като водил със себе си многобройни войски, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие. Състояла се тържествена среща между Симеон и Роман Лакапин и официални преговори. Симеон бил склонен да сключи мир, след като бил убеден, че не може двама василевси да управляват над империята и бил почетен с великолепни дарове.

Има свидетелства, че цар Симеон водил преговори и с Римската църква, за признаване на неговата царска титла. В края на управлението на Симеон I, българската войска търпи тежко поражение в Западните Балкани, срещу хърватите. Цар Симеон починал през месец май 917 година, на шестдесет и три годишна възраст. Желанието му да бъде обявен за василевс и управител на голямата византийска империя, не могло да се осъществи.

По времето на цар Симеон I българската държава достигнала много голямо териториално разширение. Тя била най-голямата държава на Балканите. По времето на Симеон новата столица Преслав била разширена и благоустроена. В покрайнините на българската столица, а и на много места в българското землище, били построени манастири, където се развивала книжовна дейност. Многобройни книги били преведени от гръцки и записани на славяно-български език. Това била религиозна, законодателна и историческа литература. Най-изявените книжовни школи били тези около град Преслав и град Охрид. В тях от края на девети век до началото на единадесети век, работили и творили Йоан Екзарх, Константин Преславски, Презвитер Григорий, Презвитер Козма, Климент Охридски и много други български духовни лица и книжовници. Самият български цар също се включил в книжовната дейност, като се предполага че самият той може да е автор на някои произведения, достигнали до наши дни. Строителната и книжовна дейност по онова време, дава основание да се говори за „Златен век“ в развитието на българската държава. Другото подобно название е „Векът на цар Симеон“, поради динамичния ход на историческите събития по онова време, поради изграждането на младото царство и установяването на собствената писменост, както и поради неумолимия и взискателен характер на този български владетел.