Българските мантри

Текст на Спас Ташев по повод 150 години от рождението на Петър Дънов

Повече от година се занимавам с българския принос за културното развитие на Европа и за днешното състояние на българската духовност и философско познание за заобикалящия ни свят.
Така стигнах до извода, че в борбата срещу триезичието на ранното средновековие, ние, българите, при превода на Светото писание на старобългарски, вкарваме много по-дълбоко разбиране за човешкото право на образование. Защото в старобългарския език съществува думата "образование". До нас тя е достигнала като "прообразование", т.е. към образование, в смисъл на предговор, увод, встъпление. В същото време учениците на Кирил и Методий създават за същия смисъл нова съставна дума - просвета (про + света), т.е. към светлината (път към светлината). В нито един друг език (тук нямам предвид взаимстванията от българския в другите славянски езици) образованието или пътя към познанието не се разглежда като път към светлината. От тази гледна точка идеята за просветлението/просвещението наистина е уникален български принос, на който не е обърнато необходимото внимание.

Защо обаче днес нашата духовност се губи? Къде остана истинското българско познание и просветление?
Колкото и да е странно, последният масов мост към древността е полуунищожен чрез адаптирането на литургията от старобългарски на новобългарски. Този процес започва в условията на комунистическа България, но тази политика е продължена от Св. Синод на БПЦ, като през 1998 г. е взето принципното решение богослужението по възможност да се извършва на съвременен български език.

Привидно звучи напредничаво, нали целта е духовните послания да достигат до повече хора и да бъдат разбрани. На практика обаче не се получава този резултат. Съвременният българин е все така отдалечен от духовността, проповядана от църквата.

Има обаче отци като Илия Христов, предстоятел на храм „Св. Николай” към Кладнишкия манастир, който признава, че предпочита да служи в храма на старобългарски, наречен от него "църковнославянски". „Това е сакрален език, създаден специално за богослужение. Един във висша степен литургичен език... Говоримият език, в случая новобългарският, до голяма степен е профанен език, свързан твърде много с ежедневието. А с присъствието си в храма ние се докосваме до вечността.”

Според мен отецът е и прав, и греши. Прав е като казва, че езикът е сакрален. Не е прав, като го нарича църковнославянски, създаден специално за богослужение.

Няма спор, че на този език е преведено Светото писание и е написана литургията. Но освен това този език за първи път в света става официален за българската държава. Това е не само езикът на държавната администрация, но на него се твори и поетично слово, което е далеч от строгото разбиране за религиозен догматизъм.

По-важното обаче е, че творците на този език са доловили неговата мелодия и съзвучие. Това го е превърнало в българска мантра, чието повтаряне създава вибрации с определена честота и не въздейства само на съзнанието, но и на подсъзнанието. А това вече е елемент на посветителско учение, стремящо се да навлезе и разкрие законите на душевността (или на вселената). Чрез адаптирането от старобългарски на новобългарски се унищожава тази мантра, до голяма степен се губи подсъзнателното въздействие (съгласен съм, че загубата не е пълна, тъй като е съхранена мелодията).

В този порядък на мисли попаднах на следния текст на българският творец Йоан Екзарх, който в предговора си към превода на произведенията на Йоан Дамаскин е написал следната мисъл, която си позволявам да адаптирам на новобългарски: "думата, която в един език е красива, в друг не е красива, в един е страшна, в друг не е страшна, в един е чиста, в друг не е чиста, в един името може да е мъжко, в друг женско".
Това е именно подмяна на вибрацията на думата, независимо от запазения смисъл.

Нека да кажа, че това наистина не е църковнославянски език. Най-малкото, защото написаното не е част от нито един каноничен текст, а по-скоро говори за творческата дейност на преводача, който в онази епоха на религиозен фанатизъм е получил Божествено вдъхновение и промисъл, за да твори и върви напред.

Освен това да не забравяме, че част от тази промисъл е закодирана и в мантрите именно чрез последователното повтаряне на определени звуци. Отказът ни от тях и подредбата им ни отдалечава, а не ни доближава до първоизточника.

В заключение искам да кажа, че не съм против адаптацията на тези древни текстове, но тяхното опознаване трябва да върви успоредно с оригиналите. Само така няма да загубим своите корени и ще станем последователи на предците си, дали своя принос за културното и духовното извисяване на Европа. Така в модерния свят ще съхраним истинският смисъл на едно забравящо се вече учение.

Спас Ташев е бивш зам.председател на Агенцията за българите в чужбина