60 години без Веселин Ханчев: поетът, който остава жив

В последните дни на живота си Веселин Ханчев пише стихове, които носят едновременно болка и инатливо усещане за живот. Едно от най-запомнящите се заглавия, свързани с името му, е именно „Жив съм“. На 4 ноември 1966 г. поетът умира в София, едва на 47 години. Шестдесет години по-късно той продължава да присъства в българската литература не само чрез книгите си, но и чрез младите автори, които носят името му в свои конкурси и първи стихосбирки.

Поетът между фронта, театъра и дипломатическите мисии

Веселин Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора. Завършва право в Софийския университет, но професионалният му път бързо се насочва към литературата. Работи във вестник „Литературен глас“, а след 1944 г. заема различни длъжности в Радио София, Народната опера, Сатиричния театър, списание „Пламък“ и Българска кинематография.

Между 1962 и 1966 г. е съветник по културните въпроси в българските посолства във Варшава и Париж. Тази биография събира на едно място поезията, театъра, публицистиката, превода и държавната културна работа. Ханчев превежда френски и руски поети, а негови стихотворения достигат до читатели на няколко европейски и азиатски езика.

От „Испания на кръст“ до „За да останеш“

Първата му стихосбирка е „Испания на кръст“, издадена през 1937 г. Следват книги като „Стихове в паласките“, „Лирика“, „Роза на ветровете“ и „За да останеш“. В тях се срещат гражданската тревога, военният опит, любовта, самотата и стремежът към човешко достойнство.

Ханчев пише и за деца и юноши, създава пиесите „Злато“, „Отровен гълъб“ и „Двамата и смъртта“, както и нереализирания сценарий „Крали Марко“. Той е два пъти лауреат на Димитровската награда, носител на орден „Кирил и Методий“ първа степен и на званието „Заслужил деятел на културата“.

„Неусетно и естествено той стана голям поет“

След смъртта му стотици хора се събират в Народния театър „Иван Вазов“, за да се простят с поета. В архивния си материал БТА предава думите на Божидар Божилов от траурния митинг: „Неусетно и естествено той стана голям поет.“ В същия текст Ханчев е описан като автор на лирика, в която се срещат „желязото и нежността“ – определение, което събира два от най-силните полюси в творчеството му.

Паметта за него не остава само в библиотеките. През 1984 г. в родната му Стара Загора е учреден Националният младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Първата награда в него включва издаване на самостоятелна дебютна стихосбирка, а конкурсът се провежда и през 2026 г. за 43-ти път. Така името на поета продължава да бъде свързано не с миналото, а с появата на нови гласове.

Веселин Ханчев си отива млад, но оставя книги, в които личното чувство и обществената съдба не се разделят. Шестдесет години след смъртта му неговото „Жив съм“ звучи не като равносметка, а като литературно продължение.

Източници: bta.bg