Набират средства за паметник на Дядо Добри

„Сдружение Азбукари“ започна кампания за изграждане на „Монумент Дядо Добри – първият Паметник на Доброто в България“

Дядо Добри – „канонизираният“ приживе от народа светец от село Байлово, изгради тихо и кротко пантеон от всенародна любов, макар винаги да е странял от публичността и прожекторите. Градеше го тухличка по тухличка, докато години наред събираше стотинка по стотинка милостиня пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ и на други места. Милостиня, която после до стотинка даряваше на български храмове. И този негов пантеон от всенародна любов ще продължи да се доизгражда и украсява от поколение на поколение.

Месеци след кончината на Светеца от Байлово „Сдружение Азбукари“ обедини съмишленици около общонародна кауза – изграждане на „Монумент Дядо Добри - първият Паметник на Доброто в България“. Целта на кампанията е да се издигне паметник на определяния приживе за светец Дядо Добри, като символ на Доброто.

Идеята възниква спонтанно у Цвета Кирилова, журналист, общественик и председател на „Сдружение Азбукари“, и Борислав Радославов, автор на книгата „Дядо Добри – Светецът от Байлово“. Според хилядите общественици и обикновени българи, прегърнали безрезервно каузата, това ще бъде една от най-хуманните инициативи в българския обществен живот, защото е насочена към една от най-ценните добродетели – Добротата, и защото поставя в центъра на цялата кампания децата и тяхното възпитание.

Началото на дарителската кампания за паметник на светия човек и голям българин беше обявено на 27 юни на премиерата на книгата на Борислав Радославов „Дядо Добри – Светецът от Байлово“ в Младежкия театър. Препълнената зала, приповдигнатата и вълнуваща атмосфера и двучасовата опашка за автографи бяха поредното потвърждение, че днес, няколко месеца след кончината на Светеца неговата мисия не само не е намалила своето въздействие, но продължава да събира нови и нови последователи. Значимостта на този ярък будител, предпочел да остане в сянка и далече от публичността, тепърва ще бъде дооценявана, категорични са обществениците.

„Сдружение Азбукари“ разчита на широка обществена подкрепа и приканва и други неправителствени организации да се присъединят към инициативата. Вече са се включили членовете на „Единение Българи за България“.

Инициативата ще бъде не само общонационална, но и глобална и призивът ще обиколи света навсякъде, където има поне един българин, казват организаторите. Зад каузата застават посолства, консулства, български общности и организации и отделни сънародници от всички континенти.

На официалната фейсбук страница на инициативата „Монумент Дядо Добри – първият Паметник на Доброто в България“ българи от всички краища на света могат да публикуват свои отзиви, да прочетат информация как се движи инициативата при пълна прозрачност в отчитането на даренията.

Кампанията ще се реализира със средства от дарения, като "Сдружение Азбукари“ вече откри банкова сметка - BG38FINV91501017186935 в Първа инвестиционна банка, за набиране на средства за изграждането на паметника. Средства се събират и от продажбата на книгата „Дядо Добри – Светецът от Байлово“, с автор Борислав Радославов, чрез сайта на „Сдружение Азбукари“.

За динамичните млади хора от страната и чужбина, опериращи с онлайн банкиране, е регистрирана страница в дарителската онлайн платформа HelpKarma. На адрес https://helpkarma.com/campaign/monument-diado-dobri-144 те могат да дарят за каузата само с 2 кликвания.

Цвета Кирилова: В центъра на кампанията ще бъдат поставени децата

"Идеята за такъв мемориал възникна по съвсем естествен път с подкрепата и съпричастността на всички онези, които имат отношение към делото на Светеца от Байлово – каза пред БНР Цвета Кирилова, председател на „Сдружение Азбукари“ и водещ на кампанията. - След представянето на книгата на Борислав Радославов „Дядо Добри – Светеца от Байлово“ решихме, че е добре да поставим монумент на неговото дело и на неговото хуманно измерение в градска среда. Бихме искали той да е в центъра на София, където да показваме на всички, че Доброто съществува и че дядо Добри е част от нашите сърца; че той реално е осмислил това, което ние чувстваме в ежедневието си и бихме искали да изразим чрез нашите добри дела и чрез нашите постъпки.

Този монумент, олицетворяващ Доброто, би трябвало да се намира в близост до храм-паметник "Св. Александър Невски“, защото всички хора, които са виждали и общували с дядо Добри, обичайно са го срещали там и знаят, че той винаги се е намирал там.

Бихме се радвали, ако намерим място чрез подкрепата на Столична община и Светия Синод, да поставим монумента там, за да може той да продължи да изпраща своите послания на всички поколения и най-вече на децата. Нека те заедно с израстването си да научат нещо повече за този човек, който отделяше цялото си време, за да твори добро – да събира средства, да ги предава на църкви и манастири и да показва, че един човек може да живее в голямо смирение и скромност; да бъде почтен, добър и да бъде знамение на едно много велико и добро дело. Ето защо "Сдружение Азбукари“ се събра с други организации и съмишленици, за да претворим тази идея в реалност и да привлечем на наша страна деца, които да бъдат в центъра на тази идея и на кампанията. Според мен това е много вдъхновяващо.

Самата идея за монумент на дядо Добри тръгва от това, че искаме да направим първия паметник на Доброто в България, чийто образ и символ да бъде Дядо Добри. Очакваме този паметник да бъде направен от децата от Професионалното училище по каменообработване в село Кунино, което за наша радост е единственото на Балканите и се намира в България.

Много бихме се радвали тези деца да изградят този паметник с подкрепата и със съпричастността на учители, ментори, професионални скулптури монументалисти, работещи с камък, които ще им дават насока, за да реализираме това изключително дело чрез ръцете на тези деца, които наистина заслужават много сериозна подкрепа. Вече проведохме първата среща с екипа на училището и се радваме, че намерихме безрезервни съмишленици в тяхно лице.

Кампанията ще бъде многопластова. Ние от „Сдружение Азбукари“ имаме опит в създаването на много общополезни инициативи. Нашата организация работи от няколко години в обществена полза и привлича нови и нови съмишленици, готови да работят „на ползу роду“.

Всичко, което сме сътворили до тук, реално е ориентирано не само към обществото, но и конкретно към децата. Ето защо успоредно с разгръщането на кампанията ще организираме поредния конкурс за рисунка, за да накараме децата да размишляват върху темата "Какво значи да си добър днес?“, а все пак дядо Добри е символ на Доброто. Чрез рисунки те ще изразят представата си за добродетелите на човека, как виждат те всичко това. Искаме тази кампания да е максимално ориентирана към творческия им потенциал и креативността им и да увличаме младите все повече в тази идея.

Нашата страна е изпълнена с паметници, но те са свързани с хора революционери, освободители, участвали в битки, боеве и войни. Но е крайно време България да създаде своя първи паметник на Доброто.

Борислав Радославов: Дядо Добри живя като абсолютен аскет

Авторът на книгата „Дядо Добри – Светецът от Байлово“ е единственият журналист, който в продължение на пет години дядо Добри допуска близо до себе си. Както е известно, той до края на живота си странеше от публичността. Излязлата няколко месеца след кончината му книга с документална точност отразява неговия живот чрез разказите на най-близките му приятели и сподвижници.

Борислав Радославов ясно си спомня първата си среща със светеца в родното му село Байлово. „Живееше наистина аскетски – спеше не върху легло, а върху козяк – дюшек от козя вълна. В стаята имаше само маса, печка и икони по стените“, разказва Радославов. При едно посещение в къщичката епископ Тихон, предстоятел на храма „Св. Александър Невски“ и Стефан Калайджиев, домакин на храм-паметника, виждат изненадани при какви условия живее светецът и му предлагат да поръчат легло, прибори, електроуреди. А той казва: „Не, по-добре ги дарете някъде на някого, който ще им се зарадва и ще има нужда от тях“. И други големи фирми са ходили там и са му предлагали да спретнат къщичката му, но той не е позволил на никого. Живял е този живот по своя воля и в непрестанни молитви и срещи с близки хора.

„Събирал съм парче по парче неговата история, градил съм катедралата на дядо Добри – казва още авторът. – Комуникацията с него беше много деликатна, той се гневеше на въпроси от рода „Защо го правиш?“. За живота си като млад рядко говори пред Радославов. Роденият на 20 юли 1914 г. е пасял крави и овце в близките ливади около Байлово. Като пастир е свирил на кавал и на други духови инструменти. Опитвал е също и на гайда, но не успял да се научи. По време на Втората световна война, при бомбардировките над София избухва снаряд и убива най-близкия му другар в армията, а дядо Добри оглушава с едното ухо. Тогава е на 30 години.

След това започва да страни от хората и от живота, да се уединява и да чете много философска и духовна литература и постепенно приема този аскетски начин на живот. От ранна пролет, пекне ли първото мартенско слънце, той връзва навущата, слага кафевия шаечен панталон и торбата на гърба и тръгва пеша от родното си село Байлово, по цялото било на Стара планина, та чак до Сливен. Буквално както хайдутите са бродили някога по Балкана. Замръквал е и е спал в Балкана, хранил се е с плодове и с това, което е сложил в торбата. Така е прeстоявал до късна есен в манастирите край Сливен и се връщал преди зимата, когато падне първият сняг. Бродил е пеша из цяла България. Това разказва пред Радославов и бившият кмет на Байлово.

Дядо Добри е имал 4 деца - двама сина, които са покойници вече, и две дъщери. Те са живи и той до последно живее ту при едната, ту при другата. Когато се чувства по-добре, остава в къщичката си в Байлово, където му е най-хубаво. Често се е изповядвал пред епископ Тихон, предстоятеля на храм-паметника „Александър Невски“ с думите: „Отче, много съм грешен, моли се за мене“. А епископ Тихон му казва: „Абе дядо Добри, ти ако си грешен, какво да кажат хората, за тях ти си свят човек, светец?“. А светецът повтаря: „Не, не, много съм грешен, моля те, моли се за мене!“.

За пръв път на премиерата на книгата на Радославов беше осветлена най-ярката сподвижница на Дядо Добри, която, подобно на него, десетки години е вършила своето хуманно и богоугодно дело в абсолютна тайна и далече от публичността – Цонка Панталеева. За нейното дело досега не се знае, не е писано, не е говорено, останало е в дълбока тайна само между тях двамата. Тази жена е изключително коректна и до последно не издава нито дума. Така започва и самата книга: „Тихо, тихо, никой да не види, никой да не знае, никой да не чуе“. Когато краката още го държат, дядо Добри хваща подръка Цонка и отиват в банката в Елин Пелин, за да внесат поредните пари, които е събрал от милостиня. В последните години, когато се почувствал по-зле, той давал на Цонка парите и тя ги внасяла до стотинка. После ѝ казвал за кой храм да изтегли пари и да направи дарение.