Николай Здравков / 1923 – 1990/ беше един от първите певци, които спечелиха славата на Русе като „певчески град”. На Русенската опера той посвети своята изключителна дарба, младостта си, целия си живот. Името му се превърна в неин синоним, заедно с имената на Кирил Кръстев и Пенка Маринова, знаменитата „русенска тройка”. Преждевременно пенсиониран от директора- диригент Георги Димитров, само месец преди неочакваната си смърт, той ни изуми с бляскавото си изпълнение на предсмъртната ария на Каварадоси от „Тоска” на концерта по повод 40- годишнината на института.
Роден на 10 февруари 1923, под духовния знак на Водолея, в Брусарци, Ломско, в бедно работническо семейство, в ранната си младост Николай преминава немалко изпитания и лишения. Учи в духовно училище, работи като чиновник, пее в самодейността. От 1948 до 1953 г. Има големия шанс да учи при двама големи педагози, тенора Илия Йосифов и сопраното Катя Спиридонова, като едновременно с това, за да се издържа, работи като солист в ансамбъла на МВР.
През февруари 1953 г. е назначен за стажант- солист в Русенската народна опера, където само след два месеца, на 3 май г. прави своя голям публичен дебют с трудната роля на Марио Каварадоси от „Тоска”. За културната общественост в Русе, която е влюбена в Операта, гласовитият и темпераментен младеж, който притежава и представителна, красива сценична външност / нещо рядко за един тенор!/ се оказва истинска находка!
Още с първите си спектакли и концерти стажантът Николай Здравков става безспорният любимец на всички русенци. На тази голяма и искрена любов той отвръща с взаимност и след няколко години, когато започва да се утвърждава в национален, а и н международен план, остава верен на театъра и града, въпреки че получава не едно и две съблазнителни предложения за работа на големи сцени / сред тях е не само София, но и Парижката опера!/. Привързаността на Николай Здравков към Русе има и други причини – не само голямата любов на публиката. В операта работят директори, режисьори и диригенти от мащаба на Г. Чендов, Ст. Трифонов, Е. Немиров, М. Хаджимишев, Руслан Райчев, Ромео Райчев, Б. Хинчев, Д. Манолов, които разбират от музикален театър, обичат пеенето и певците – и най- главното: те са градители, защото по- късно в Русе, както виждаме и днес, ще се появят и рушители...
През дебютната 1953 г. Младият артист извоюва първото си лауреатско звание и златен медал от младежкия фестивал в Букурещ, през 1954 – втора награда на конкурса „ Дестинова – Буриан” в Прага, през 1956 е отново първи – този път във Вервие, Белгия, един от най- авторитетните конкурси. Там получава предложение за дългосрочен, много изгоден договор за работа на Запад.
Импресариото дори му урежда специален чартърен полет от Брюксел до Париж и възможност да напусне България и да направи голяма, световна кариера. Защото гласът на този млад българин е наистина златен. По- късно, когато и у нас научихме за Павароти, някои с право го нарекоха „Българския Павароти“. От такова високо качество беше неговия великолепен тенор глас, а и школата му беше наистина белкантова. Да, така беше... Но тогава той категорично отказва. Тези отличия и особено медала от Вервие му отвориха пътя за голяма международна кариера, но той остана верен на родината си и на Русе.
Да, Николай направи това, което малцина, особено сега, биха направили. Мисля, че Николай Здравков заслужава много по- голямо уважение и признание, отколкото някои други, които избягаха от България, направиха кариерата си навън, а след като тя приключи и гласовите им ресурси се изчерпаха напълно, решиха да продължат да пеят тук...
През 30- годишната си активна творческа дейност като първи тенор на Русенската опера, той гостува многократно в столицата, в цяла България, а и на редица чужди сцени в Европа, Азия и Америка. Направи повече от 30 централни роли от класическия и съвременния репертоар – от Моцарт и Росини до Хаджиев и Пиронков.
Броят на спектаклите му наистина респектира: над 15000 / от тях над 200 гостувания в Софийската опера, 100 във Варна и около 200 в другите театри / Пловдив, Стара Загора, Плевен, Бургас /. Всъщност, Николай Здравков беше водещият лиричен тенор у нас от началото на 50- те до края на 70- те години и превъзхождаше своите най- прочути колеги от столицата и страната, като качество на гласа и като певчески възможности. В някои от коронните си роли: Надир от „Ловци на бисери” от Бизе, Ричард от „Бал с маски” на Верди, Каварадоси от „Тоска” на Пучини, Херцога от „Риголето” на Верди, Вертер на Масне, Едгардо от „Лучия ди Ламермур” на Доницети, Де Грийо от „Манон” на Масне беше и остава и до днес просто ненадминат. Част от тези негови превъплъщения са записани и съхранени в Златния фонд на Радиото и Балкантон. За участията си в „Риголето” и „Мадам Бътерфлай” през 1959 получи държавната / Димитровска/ награда, по- късно стана „заслужил” и „народен” артист.
Наистина много са големите му роли, с които ще остане в историята на българския музикален театър. Освен вече споменатите: Андре Шение на Джордано, Макдъф от „Макбет” на Верди, Калаф от „Турандот” на Пучини, Рудолф от „Бохеми” на Пучини, Фауст на Гуно. И все пак, бих отделил два върха от блестящата му кариера на певец и артист: Ричард от „Бал с маски” и Едгардо от „Лучия”. В тези две партии сочният му, искрящ лирико- драматичен теноров глас- един от най- красивите, които някога са се раждали в България - звучеше пределно изразително във всеки пасаж. С удивително богатство и свежест на багрите, с необикновена интензивност на преживяванията, Николай Здравков изграждаше тези два трудни образа, за да отбележи тъкмо с тях две от най- значителните сполуки не само в кариерата си, но и в българския оперен театър. В Ричард и Едгардо слънчевият и изключително богат на певеца звучеше с безброй нюанси, пределно развълнувано, одухотворено. И мисля, че трудно можеха да се намерят такива чувства и състояния на човешката душа, които несравнимият български тенор Николай Здравков да не можеше да изрази...
П.П. Признателните му съграждани назоваха една от улиците в центъра на Русе / бившата, носеща името на съветския шпионин Генерал Вл. Заимов / с неговото светло име.
П.П. През пролетта на 1973 се отбеляза 50- годишнината на Николай със спектакъл и концерт. В началото на септември на с.г. беше поканен да гастролира в Латинска Америка / Куба, Перу, Венецуела, Колумбия, а Чили беше последната „спирка“. На 11 септември / фатална дата!/ от столицата на Перу, Лима, той трябваше да замине със самолет на юг, до Сантяго де Чили. Самолетът закъсня и после не излетя. И Слава Богу! В Чили стана кървавият преврат на Пиночет. А Николай се завърна благополучно с друг полет през Хавана в София.
Четете ни и в Google News
