Добрин Петков – един жрец на пулта

„Изкуството съществува в живота на човека, за да събужда и разгаря искрата на най-благородното у него. Колкото по-голям кръг от хора бъдат засегнати от въздействието му, толкова по-пълноценно бива изпълнена неговата велика мисия. И затова всеки, чиято съдба е да бъде посредник между изкуство и хора, е толкова по-щастлив, колкото повече са тези, сред които сее зърната.

Недейте забравя никога вашите скъпо извоювани върхове, скъпи музиканти! Недейте забравя своята дълбока любов и отдаденост на тези, на които така възторжено служите – изкуството и хората. Само тогава няма да бъдете забравени никога и вие – нито от хората, нито от изкуството.”

Добрин Петков

Обезсилена от „реформите” на ГЕРБ, днес българската музикална култура е в сериозна криза. А и твърде малко са вече големите диригенти, тоест, „лидерите” днес. А България винаги е имала такива, при това от висока класа като се започне от проф. Саша Попов, „бащата на българския симфонизъм” и се стигне до младите днес / Павел Балев, Константин Илиевски, Григор Паликаров, Жорж Димитров, Светослав Борисов /. За съжаление днес у нас, колкото и странно да звучи на някои, има и „диригенти- ментета”, както ги определи великият Руслан Райчев – „ без талант, но с упорство“!, единият, изгонен със скандал от Германия, а другият- с две купени дипломи от частния НБУ сега прави главоломна кариера! Наистина, времената се менят, идват нови поколения, но неколцина от големите майстори на палката ще останат завинаги в историята на българската музикална култура. Сред тях може би първите две места след Саша Попов заемат незабравимите Добрин Петков / 1923- 1987 и Константин Илиев / 1924 – 1988 /. Връстници, състуденти, колеги и приятели, те живяха по едно и също време, работиха дълги години заедно, заедно градиха съвременна музикална България след войната. Заедно триумфираха на концертните подиуми у нас и в чужбина, заедно понасяха удари от властта, от лоши колеги -завистници.

През т.г. честваме стогодишнината на Добрин Петков. Роден е на 24 август под знака на Девата в Дрезден. Неговият баща Христо Петков / син на политика от царско време Добри Петков/ е бил забележителен цигулар- педагог, учил във Франция, подготвил няколко поколения млади инструменталисти, сред които, разбира се, и него. Майка му, от прочутия род Зографови Цветана Зографова е била примадона в Оперетния театър в София, а също вокален педагог и камерна певица.

През 1933 г, десетгодишният Добрин Петков изнася първия си концерт като цигулар и пианист. На дванайсет вече дебютира като диригент в София и Белград. В сръбската столица е провъзгласен за почетен член на Белградската опера за 10 години. Същата година дава 20 самостоятелни концерта в България, както и един съвместен с Панчо Владигеров през 1937 г. в Белград. От 1937 до 1939 учи цигулка, пиано и композиция и диригентство в Лондонския кралски колеж за музика.

През 1944 година изкарва редовната си военна служба на фронта при Страцин, Сърбия, където бива ранен от куршум крака. След войната учи в столичната Музикална академия – композиция и диригентство. От началото на 1950 година е назначен за диригент на Русенската филхармония, като междувременно работи и в Русенската опера. По това време главен диригент на операта е младият Константин Илиев и това е началото на тяхната дружба и общ творчески път. С още двама музиканти правят първият струнен квартет в дунавската ни столица, изнасят много рецитали и концерти. Работят къртовски, упорито. Тук Добрин Петков работи ежедневно и като педагог с всеки оркестрант и певец индивидуално – нещо непознато сега у нас. И това, разбира се, дава своите плодове. Разговарял съм с оркестранти от това време, които си спомнят за него с преклонение и възторг. Бил е страшно работлив, пределно взискателен, но и всеотдаен, давал им е много от себе си. За броени години русенският оркестър, както и Операта, водени от двамата съвсем млади музикални ръководители се утвърждават сред водещите състави у нас. Според архива в Русе за петте години, които работи в Русе Добрин Петков дирижира 143 оперни представления и над 100 концерта! Неговите постановки на „Отвличането от Сарая” на Моцарт, „Бохеми” на Пучини, съхранени на лента, са в „Златния фонд” на БНР и поразяват и днес със съвършенството си!

През есента на 1956 Добрин Петков става главен диригент на Пловдивската филхармония, а от юни 1962 е главен на Софийската. Назначават по съвместителство и в Софийската опера, но той се отказва от заплатата си на второто място (Операта) и работи безвъзмездно, считайки че няма право на такъв приход, Това „златен период” за нашия първи оркестър, чието ниво той вдига твърде високо, до нивото на водещите симфонични състави в Европа. Прави много успешни турнета по света.

През 1972 година напуска оркестъра в знак на солидарност с приятеля си Константин Илиев, който е освободен от работата си там. Бих казал, случай без прецедент в историята на нашия музикален живот. А това е една голяма грешка на тогавашната власт, не съумяла да защити двамата именити творци от интригите на недостойни хора. Добрин, освен че беше музикант от най- голяма класа, просто бе и една високоморална, светла личност.

Следват четири преподавателски години в Консерваторията до 1969 г., след което Добрин Петков се връща в Пловдив. В този град той достига апогея на голямата си кариера, издига нивото на Пловдивския оркестър, с който прави редица записи и успешни турнета по света. И макар да не се счита за оперен диригент, поставя с голям успех „Вълшебната флейта” на Моцарт и „Отело” на Верди, считани за връх в историята на българския оперен театър.

На Добрин Петков дължим много първи изпълнения на значими творби от света на голямата музика – ще спомена само две, които се посрещнаха като изключителни събития у нас: ораторията на Артюр Онегер „Жана на кладата” и „Месия” на Хендел. Тук неговата голяма дарба стигна до своя връх.

Днес, „реформата” на Рашидов закри този прекрасен оркестър, Пловдивската филхармония, стана оркестър в състава на Пловдивската опера - едно престъпление, което, вярвам, някой ден ще бъде наказано. За щастие, Добрин Петков не го доживя...

++++

Маестро Руслан Райчев / 1919- 2006/, който беше блестящ, както в операта, така и на концертния подиум, сподели веднъж, че е присъствал на генерална репетиция на Добрин Петков с Ленинградската филхармония, когато след първите петнайсет минути музикантите от този световен оркестър спрели да свирят, станали на крака и дълго аплодирали Добрин Петков!

++++

Всъщност, Добрин Петков не само дирижираше готови симфонични състави, той създаваше, градеше добри оркестри. Под неговата палка всеки състав, дори и най- посредственият се представяше с успех като голям оркестър. А това е наистина рядко качество. Неговото дирижиране бе едно невероятно съчетание на стил, вярност към автора, прецизност, съвършенство, както и способност да изпада в състояние на екстаз, да преживява върховни мигове и в същото време да не губи контрол, да бъде пределно точен. Нещо, което трудно може да се обясни. Беше диригент наистина, от голяма класа. И ако не се беше родил и творил в една малка страна, сигурно името му щеше да бъде до това на най- прочутите световни майстори. Прав е нашият именит композитор Васил Казанджиев: „ Добрин Петков остави след себе си такава следа, която го отведе направо в Безсмъртието!”

++++ Един случай от ранните му, русенски години:

През 1954 година местното партийно ръководство в Русе прави една от своите „чистки” и решава да уволни артистичния секретар Владимир Пенев, защото бил син на царски офицер, въпреки че се справял отлично с работата си. Тогава Добрин нахълтал в кабинета на първия секретар Пенчо Кубадински и заявил, че подава оставката си в знак на протест:

Другарю Кубадински, настоявам да уволните и мен, защото и моят дядо е бил царски министър, а пък аз съм роден в Германия, пък и съм учил Лондон! Така че аз трябва също да бъда изгонен от Русе! Ето я и моята оставка...

И подал вече подписаната молба. Другарят Първи се стъписал от смелите му думи, просто я хвърлил в кошчето и казал нищо...