Огледало на времето или... С тъга за съсипания от „реформите” български театър

Казват, че театърът бил огледало на времето. Бегъл поглед в историята му ще ни убеди в това. Затова казваме: Театъра от времето на кралица Елизабета и Шекспир / Елизабетинския театър/, Театър на древна Гърция, Театъра на Станиславски, на Брехт, на Майерхолд...Театъра на Българското възраждане, Театър на авангарда, Театъра на соц-а... А нашия театър сега? Бих го нарекъл „театър на псевдо постмодернизма и на чалгата”. Нормалните представления са вече рядкост. Да, две са линиите в него, при това уж, противоположни, но еднакво отблъскващи нормалния зрител, за когото театърът би трябвало да е преди всичко “Зрелище и възпитание”, както каза великият Вазов. А неговата възпитателна мисия може би трябвало да бъде “огледало” /естетически коректив/ на действителното ни поведение. И заедно с това да утвърждава определени обществени идеали. Такъв е бил още при появата си у нас, в средата на 19 век. Но дали тъкмо днес е така? Дали театърът наистина е „огледало на времето”? Да, може би днес нямаме нужда от това огледало. Пък и то има преди всичко морална стойност, а ние трябва да се превърнем в прагматици, каквито не бяхме досега. Защото “Как ще ги стигнем...”? И разполагаме с толкова други средства за овладяване и коригиране на морала, не на последно място и със закони и репресивни институции, така че театърът може би не е чак толкова необходим. Но доскоро той беше отдушник за мнозина. Храм на духа, какъвто би трябвало да бъде всеки нормален, истински театър. Това са ни го завещали още древните елини.

В близкото минало, когато държавата се грижеше за театъра, но и го наблюдаваше отблизо, езоповският език на нашите автори минаваше през иглените уши на цензурата. Пиесите на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев неведнъж взривяваха залите. Това наистина са големи драматурзи. Жалко, че вече почти не се поставят. А сега? Да, наистина, времето на условно- метафоричния театър отмина. Театърът на улицата, на стадиона и особено този на Парламента са по- интересни. А и повечето от медиите / особено някои от тях за които културата е нещо чуждо като БТВ и Нова ТВ/ се интересуват повече от любовните истории на фолкзвездите и телевизионните водещи, или от престрелките между мафиотските групировки, отколкото от успеха на Станислав Стратиев и Христо Бойчев в Лондон или на Радичков в Рим...

За съжаление, нашата държава, по- точно неуките ни, алчни за власт и бързо забогатяване държавници, отдавна обърнаха гръб на културата и духовността, в т. ч. и на българския театър. Преди десетина години “културното” министерство измислиха една нечувана в цивилизована Европа нелепост – т.н. „делегирани бюджети”, една псевдо реформа, чрез която положиха началото на неговия край. Така българският драматичен театър, един от добрите в света бе поставен на колене пред властта. Да се самоиздържа чрез приходите от продадените билети. Та това го няма никъде по света. Навсякъде културата се поддържа от държавата, както това се прави и за образованието. Защото културата е и образование, възпитание на чувствата, тя утолява жаждата ни за духовност, тя съвсем не е лукс, не е нещо излишно. Както каза едно недоразумение, един натрапен ни, преди време, от Б. Б.„културен” министър без никакви качества и култура за това, а след това и в , представете си в Комисията за култура в НС?! Та той, същият, който стана за смях на хората от гилдията, заяви буквално следното, че: „българските театри са...киста в тялото на българския данъкоплатец!” / Да, прочели сте правилно, макар да е шокиращо, при това от устата на човек, претендиращ, че работел за културата на България!/ И същият този човек се бе заканил да съкрати: Националната оперета, Старозагорската опера, Великотърновския музикално- драматичен театър, Танцовия театър „Арабеск”! Ѝ макар всеки от тях да е уникален културен институт, той не изпълнявал, представете си!„делегираните бюджети”! Представете си: такъв като Веждьо Рашидов да решава съдбата на българската култура ?!

Наскоро разгледах един брой на едно от любимите ми списания „Театър” от 1959 година, посветен на един от поредните национални прегледи / жалко, че няма такива, че нямаме оперативна критика, че вече няма критерии/. Каква бе изненадата ми да прочета, че по това време е имало на държавна издръжка драматични театри дори в Троян и Нови Пазар и те са се явили на този преглед.

Да, тази „политика” вече даде своите горчиви плодове. Немалко добри репертоарни областни театри, единствените храмове на културата в своите региони, се превърнаха в открити сцени, тоест, бяха практически унищожени, други, оставени на произвола на съдбата, трети, като най- старият у нас и много популярен сред публиката – „Сълза и смях” направо закрити! / Затова пък останаха на държавна издръжка самодейните трупи за кючеци и маанета в Разград и Кърджали, нужни за предизборните агитки на незаконното, противоконституционно ДПС./ Но тъй като в природата празно място няма, появиха се сборните частни трупи на т.н. „мечки” / комиците/, на артисти, станали известни главно от телевизията и рекламите, повечето от тях вече доста втръснали на зрителите. С булевардни пиеси- еднодневки – главно от американски и френски, та и руски автори – те нахлуха в градовете, вече без театри, а също и в големите културни центрове и така за кратко време наложиха един определено нисък критерий с пиеси, чиито заглавия говорят сами за себе си: „Коя гад изяде кашкавала?”,„Помощ, жена ми е луда!”, „Четирима в леглото”, „Многоженецът”, „Когато котката я няма”, „Редки тъпанари” , „Жена ми се казва Борис” и други подобни „шедьоври” от Щатите, Англия, Франция и Русия – една долнопробна драматургия. Появиха се „звезди от първа величина”, повечето от пошлите шоута на Нова ТВ и отвратителното Биг брадър, от Шоуто на Слави, което системно и упорито опростачва младата аудитория, а също и от някои, за съжаление, големи театри. А редица от театрите в страната, притиснати от тази нелоялна конкуренция, бих я нарекъл по- скоро агресия на комерсиалните „мечки” с техните откровени халтури, се принудиха да правят непростими репертоарни и естетически компромиси. Така Бургаският театър, един от най- добрите у нас, наскоро постави „Веселите уиндзорки” та Шекспир като използва за „патерица” участието на една вече омръзнала поппевица с прегракнал глас. За да върже плана, русенският, ръководен цели десет години твърде зле и користно от протежето на ГЕРБ Орлин Дяков, взе да кани непрекъснато вече един втръснал ни шут от „Комиците” на БТВ. Примерите са наистина безброй. Един поглед само върху заглавията от афишите ще ни убеди в това. Очаквам скоро някой театър да постави „Хамлет” или „Отело” с Азис, Криско и Софи Маринова. Да, вече стигнахме до там! Компромисите с истинското изкуство са направо непростими. Резултатът е вече налице. Публика с определено принизени изисквания, с все по- ниска култура. Тя се видя и в шоуто „Стани богат”, където млади, образовани хора, са с доста бедна обща култура. А тези хора, които правят театъра у нас, особено директорите и режисьорите сякаш не могат да проумеят една проста, азбучна истина. Казал я е много точно великият Чехов: „В театъра, господа, не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!”. Но как, като в Народния театър трябва да съблечеш съвсем гол артиста, играещ Хамлет по време на прочутия му монолог, или в Младежкия да представяш вместо образователни спектакли за децата и младежите/ те са вече в света на поп-а чалгата!/ нещо като пийпшоу, но с...мъже / „Страхотните момчета”/, да събличаш без нужда актриси, че и актьори на сцената, да се гавриш с „Идиот” на Достоевски като режисьорката Деси Шпатова / през 2010 направиш един бездарен пастиш по 4 преведени от мен пиеси на Йонеско така че просто не можах да ги позная!/, с Шекспировия „Макбет” като Теди Москов / доста сполучливо определен в списание „Театър” от една млада театроведка като: „Макбет” на Москов – вчерашен, недопечен хамбургер”/, като безвкусните кресливи пародии на Лилия Абаджиева върху цялата световна класика от Шекспир и Молиер до Чехов и Стриндберг от които може да ти приложение....За тези изгубени три десетилетия видяхме какво ли не? От пост авангардистките претенции на Лилия Абаджиева, на Маргарита Младенова и Иван Добчев в полупразните зали на „Сфумато” и некрофилските изцепки на Иван Станев до пошлостите на алчните „мечки”, които правят един лош халтурен театър из цялата страна за пари и налагат един лош вкус. Като при това влязоха и в престъпните финансови схеми на някои директори, та скандалът се разнесе из цяла България!!! А МК и министърът се опитват да се измъкнат от него!

Повечето от театрите в страната / с малки изключения / са в перманентна творческа криза. Изгубили са голяма част от публиката си, нивото на продукциите им е вече ниско, репертоарът хаотичен, зле съставен, трупите недобре комплектувани. Дадена е голяма власт на режисьорите, а твърде малко днес са личностите, които да я са я заслужили. За плана и за справянето с ненормалните „делегирани бюджети“ се разчита на актьорите- комици, т.н. „мечки“, които сега убиват истинския театър, натрапват лош вкус в публиката, особено в младата.

За много от режисьорите, особено по- младите, текстовете на авторите не са достатъчни. Дори те да са на колоси като: Еврипид, Софокъл, Шекспир, Шилер, Голдони, Молиер, Чехов, Пирандело или Ибсен. Те най- безцеремонно ги адаптират, прекрояват, допълват, дори донаписват, за да „изразят себе си” и „съвременността”, както се изразяват някои от тях. Та шедьоврите от класиката просто не им „пасват”. Считат ги за недостатъчно интересни. Трябвало да ги „обогатят”, защото били...”остарели”, както откровено се изрази наскоро един от тях. И така стават „нещо като нищо”... Та публиката се чуди това ли беше Шекспир или Гогол? Или някакви неизбистрени вариации на тема „Шекспир”, „Молиер“ и „Гогол”. Та напоследък мнозина млади режисьори- дебютанти, все още не доказали се, напълно неизвестни, започнаха да прекрояват високата класика и да пишат на афишите и програмите: „Коварство и любов” на режисьора Х. по Шилер или „Слуга на двама господари” на „ Y” по Голдони. Ако бяха живи Шилер или Голдони сигурно щяха да умрат от срам от онова, което е останало от шедьоврите им, често пъти окастрени и насила „осъвременени“ от постановчиците. И още нещо: промени се и актьорската игра. Вече трудно може да се говори за нормален ход на сценичното действие и за логично изграждане на сценичните образи от артистите Прекомерните физически движения, често пъти нелогични, немарата към словото, прекалената напрегнатост, викането и надвикването, стигащо и до крясъци, заедно с грозните декорации и костюми, както и безсмисленото разголване на актьорите – всичко това промени чувствително нашия театър. Той просто е вече друг и не са радва на онзи успех, който е имал преди войната, а после и след нея до към 80-те години.

А и театралните награди „Икар” и „Аскеер” вече нямат голяма стойност. Преди време за мъжка роля беше отличен...Мариус Куркински, обявен от някои критици едва ли не за „българския Лорънс Оливие”...

Тук бих искал да спомена, че вината за кризата, за упадъка на нашия театър не е само в държавата. Че държавата пръска пари за излишни проекти с пари от ЕС, които управляващи и чиновници здравата крадат, вече го знаят и децата. Че доведе театрите до просешка тояга е същинско безобразие. Престъпление! Че закри една от най- старите и добри български оперни сцени „Сълза и смях” , че унищожи репертоарни театри в областни градове, Операта на Плевен, филхармониите на Русе, Пловдив, Варна и Бургас! Да, това е наистина смъртен грях! Да унищожиш храм на духовността. Културното министерство, допреди няколко години водено от един компрометиран театрал Ало- Банов, а преди това и от недоразумението Веждьо Рашидов, не може да осигури малко средства дори за единственото ни театрално списание. Това е истината. Вече всички я разбраха…

Но вина за този упадък имат и самите театрали. Те твърде лесно се примириха със ситуацията, престанаха да се борят и да отстояват правата си. Освен това техният синдикат, Съюзът на артистите в България, воден от приятеля на Бойко, Христо Мутафчиев / прочул се с ролята си в „Дунавмост”/, съвсем не ги защити, напротив, огъна се пред властта. Културното министерство, водено от меко казано, неподходящи министри от рода на Вежди и Банов, а и другите след тях, до настоящия Найден Тодоров / напълно неподходящ за този пост!/, просто изостави театрите, отдавна забрави и за своите методически и контролни функции. Започна да следи само изпълнението на абсурдните делегирани бюджети, а директорските конкурси в повечето случаи се провеждат с протекции и явни манипулации, лансират се кандидати главно по партийна и синдикална линия. Видяхме много такива, които се предаваха директно по телевизията…

Днес, повечето директори са същински феодали, управляват еднолично, без художествени съвети, някои от тях използват постовете си за личната си кариера, без да работят истински за театрите. Някои от тях работят главно за себе си. На места се вършат и злоупотреби по различни схеми – много вредна се оказа тази система на „делегираните бюджети“, без прецедент в Европа! Културното министерство не оказва никаква помощ, не следи и не контролира работата на културните институти – театри, опери, оркестри. Оставило ги е на самотек, а директорите са вече същински феодали и каквото и зло да сторят на театъра, то остава не наказано, в много случаи – дори ненаказано! Директорът рушител, манипулатор или крадец просто си изкарва докрай мандата и дори може да получи и втори!

Стана дума за директорите. Проблемът е тежък и в повечето случаи става дума за „конфликт на интереси“. Не бива директорите на театрите и музикалните институти да са действащи творчески лица – режисьори, диригенти, артисти. Винаги започват „да дърпат“ към себе си да използват до една или друга степен института за личната си кариера. Примерите са безброй! На Запад са по- умни и повечето директори са администратори- менажери, а художествените ръководители – режисьори, диригенти са след тях. Така този тежък проблем се решава по- безболезнено. А у нас? Казах вече: се превръщат във феодали!

Липсата на оперативна театрална критика, затриването на културната периодика, също се отразява зле върху нивото на българския театър. Няма периодични прегледи и оценка на продукцията на отделните театри, а и наградите „Икар” и „Аскер” често се раздават несправедливо и столицата е винаги преди страната...У нас има дори един абсурден, непознат извън България, термин „извънстоличните театри”?!

Тъжно, нали? И дали някой ден нашият театър ще възвърне предишния си, нормален вид, ще се превърне в храм, в „зрелище и възпитание”? Дано управниците, а и театралите най- сетне да се вразумят. Защото добрият преди години български драматичен театър е вече един хубав спомен…

Един безпомощен опит за „модерен“ прочит на Шекспировия „Хамлет“ в Русе на Орлин Дяков, не издържал и две представления!

Героите на Достоевски от „Идиот” в спектакъла на Деси Шпатова

Тук ще цитирам част от оценката на театроведката Красимира Василева: „Кошмарна постановка на „Идиот”, наистина, кошмарна! Не мога да я забравя. С Ованес Торосян в смачкана тишъртка, анцуг и гуменки, който играеше главната роля, на Княз Мишкин, и Владо Пенев - по сутиен, с пайети, високи токчета, циганска шамия и пеещ песните на Висоцки - в ролята на Лебедев, неизвестно защо. Ако някой може да ми обясни защо Лебедев беше решен така, много ще съм доволна. Във всеки случай, не намерих разумно обяснение...”

„Макбет” на Теди Москов – „вчерашен, недопечен хамбургер”

„Да бъдеш или да не бъдеш?” – А ето го и първият Хамлет - нудист / Леонид Йовчев/ в постановката на Явор Гърдев в Народния театър