За стоматологичната помощ в България и социалната ножица

“Над 200 000 са българите, които нямат нито един зъб в устата си.” Из новините на “Дарик”

Дни преди министърът на здравеопазването д-р Петър Москов и неговият екип да представят публично програмата за реформи, се проведе традиционният годишен форум на Българския зъболекарски съюз, който изнесе стряскащи данни. Статистиката на стоматолозите сочи, че “едва 35% от 18-годишните българи са със здрави венци; всеки четвърти тийнейджър е с по един изваден постоянен зъб; 92 на сто от навършилите пълнолетие са с кариес, а хората във възрастовата група между 35 и 44 години имат поне по 17 зъба с кариес”. Несъмнено най-тежко е положението при пенсионерите, тъй като около 1 млн. от тях са частично или изцяло обеззъбени, коментира Дойче веле.

Здравната каса поема четири дейности годишно при възрастните, което на практика означава две пломби и един изваден зъб, а сериозни проблеми като кореновото лечение и протезирането, например, остават за сметка на все по-обедняващите българи. Другояче стои въпросът с детското здравеопазване: там не средствата, а липсата на елементарна здравна култура и възпитание предизвикват драматичността на картината.

Изгубените баланси

Прокъсана ли е мрежата на зъболечението в България при наличието на толкова стоматологични клиники, практики и кабинети? Или става дума за лоша организация на системата, за крещящо неравновесие между цените на лечението и възможностите на пациентите? Може би е въпрос и на лична небрежност и безотговорно отношение, на страх дори?

Стоматологичната помощ в България е един от най-ярките символи на разтворената социална ножица: в стотици български села няма зъболекарски кабинети и хората са принудени допълнително да оскъпяват лечението си с пътуване; трудно можем да говорим и за профилактика на населението, особено важна сред най-уязвимите групи –децата и пенсионерите.

Моето детство и юношество преминаха под знака на стоматологията - майка ми бе зъболекарка от поколението с твърде много експерименти в професионалната му (не)реализация. Покрай личния си опит съм натрупала и доста обективни наблюдения: през 1968 бе забранена частната практика, въпреки “железните” регламенти и задължително утвърдените ценоразписи и дойде времето на дългите опашки и препълнени графици пред кабинетите в поликлиниките. Спомням си и формулярите, които се попълваха в ежемесечните и ежегодни социалистически съревнования – по брой пломби, екстракции, протезиране, прегледани и излекувани млечни зъби и прочие. Майка ми работеше на три места, освен по щатното си назначение - два пъти седмично в училищен кабинет и два пъти седмично в кабинет в Домостроителен комбинат, като и 15 дни в месеца бе на денонощно разположение. С други думи бе здраво “хваната” в капана на т.н. безплатно социалистическо здравеопазване, а заплатата ѝ бе такава, че днес е сред пенсионерите, които ще получат коледна добавка от 40 лева. Но идеята ми е друга: за изгубения баланс между обществен и частен интерес, между зъболечение и процъфтяващ бизнес.

Не може да няма решение

Зъболечението навсякъде по света е скъпоструващо, вече наполовина се е превърнало и в “индустрия на суетата”. Тези тенденции не подминават България. Но това не пречи в предстоящата (за кой ли път?) здравна реформа да бъде предвидено постепенно изграждане на масово по-достъпна мрежа от стоматологични кабинети и услуги, която да включва задължителна (в случая малко задължителност не вреди) профилактика сред учениците и студентите. Вече се забелязват успешни тенденции по програмата за запечатване на първите постоянни зъби при децата. Но не бива да се пренебрегват възрастните и все по-неотложно е включването на повече дейности в областта и на денталната медицина, поети от здравната каса.

От Българския лекарски съюз изчисляват, че за неотложно цялостно или частично протезиране на обеззъбени възрастни хора са необходими около 50 милиона лева. Нереалистично е да се мисли обаче, че те “ще бъдат извадени отнякъде” и дадени просто така. Но с индивидуални и общи усилия трябва да се измъкнем от “предмодерността”, в която ни запращат не само страшните статистики на зъболекарите, но и действителната картина на настоящето.