Демонтажът на паралелната държава на Сорос

Заключителният стадий на неолибералния глобализъм беше свързан с изграждането на „паралелна държава“. В монографията „Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм“ (2019 г.) определих нейната същност като „господство на неизбраните“. Тук за улеснение ще я обознача като „държавата на Сорос“.

Целта ù е една - да бъде обезпечен монопол на соросовия дневен ред върху легитимността в политиката, бизнеса, образованието и културата и като цяло - върху публичния дискурс.

Казано простичко - една транснационална малцинствена група по интереси да си присвои правото да определя кой е „добър“ и кой „лош“, кой има „право“ да прави политика, бизнес, култура, и кой - не. Да бъдат ограничени плурализмът и демократичната дискусия в обществото, като неолибералните догми бъдат наложени за господстващи и „правилни“, а всички други демократични възгледи - за маргинални и „неправилни“. Преди години бих казал: криптоавторитаризъм с „човешко лице“. Но след всички извращения, на които станахме свидетели през последните години - бруталната джендър идеология, принуждаваща да наричаме „жени“ разни преоблечени в женски дрехи мъже, измамата на века - климатичната параноя, гьобелсовата цензура в медии и социални мрежи, наричана по оруеловски „фактчекинг“, сатанинският език на омразата, изповядван от соросоидите срещу всяко несъгласие, глорификацията на насилието срещу консерватизма и прочие - няма място за „човешко лице“. Соросовият дневен ред е насочен към подмяна на свободата и демократичния ред.

За целта беше изградена софистицирана мрежа за социален контрол с няколко звена: наднационални структури, откъснати от демократичен обществен контрол; глобални корпоративни интереси, локални посредници и клиентела. Тази мрежа действа в координация, има общи източници на финансиране и ерозира суверенитета на националните държави, като изземва реалната власт от демократично избраните институции.

Репертоарът включва финансови лостове, идеологически наративи и културни стратегии, чрез които - извън и дори въпреки легитимните демократични институции на национално ниво - се налага обща идеологическа матрица: чрез стандарти, препоръки, изисквания, критики, мониторинг. Това се прави от международна бюрокрация (правителствена, корпоративна и неправителствена), чиято дейност не е обвързана с надеждни механизми за предотвратяване на корупция и конфликт на интереси. Това често води до използването ù за частни лобистки цели от техни доверени локални клиентели. Хора с недостатъчна, а понякога направо със съмнителна квалификация, но от международен пиедестал раздават оценки за сложни процеси и явления, настояват за непремислени законодателни промени, назидават демократични правителства на държави с хилави и продажни национални елити.

Това, което мнозина (все още) наричат „либерална демокрация“, се превърна във фасада за една нова форма на управление - постдемократична и криптоавторитарна. Властта вече не се измерваше в изборни мандати, а в способността да контролираш алгоритмите на дигиталната видимост, стандартите на социална допустимост и източниците на финансиране за ключови обществени процеси чрез недържавни и наднационални фактори.

Медийната система, подчинена на същия идеологически монопол, осигуряваше публично превъзходство. Алгоритмичната селекция на новини, „фактчек“ мрежите, контролирани от едни и същи донори, и практиката на обществено линчуване чрез кенсъл културата превърнаха свободното слово в опасна и почти невъзможна мисия за всеки, който се осмели да постави под съмнение неолибералните догми. Държавните структури не само не противодействаха, а често участваха пряко - чрез финансиране на кампании, договаряне на политики със социални платформи или натиск над опозиционни медии.

Технологичните гиганти, подкрепяни от правителства и транснационални организации, концентрираха в ръцете си невиждана власт върху публичния дебат. Механизмите за „модериране на съдържание“ и премахване на „дезинформация“ бяха всъщност способ за отстраняване на политическа опозиция, прикрит под етикета на отговорно поведение. От това пострада не просто свободата на словото, а самата идея за плурализъм като основа на демократичното общество.

Резултатът беше системна делегитимация на всяка политика, която не се вписваше в неолибералния канон, независимо от изборния ù мандат.

С триумфалното завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом започна системен демонтаж на този фалшив и по същество недемократичен ред.

Прекратени бяха федерални програми, които обвързват финансиране със спазване на прогресистки стандарти. Премахнати бяха съвместни структури между федерални агенции и социални мрежи. Започнаха антимонополни разследвания срещу технологични корпорации. Университетите получиха възможност да определят сами учебното си съдържание, а финансирането за НПО се отвори към нови, непредставени досега гласове.

Образованието се върна към класическите дисциплини. Енергийната политика престана да бъде централизирана, а се основа на технологично съревнование и пазарна логика.

Възстановяването на демокрацията и плурализма, което е в ход, не налага друга идеология, а възстановява принципите на реалната демокрация - представителност, отчетност, открит дебат и институционален суверенитет. Това не е отричане на либералния глас, а премахване на неговия монопол върху рамките на нормалното, моралното и допустимото. Суверенитетът отново се разбира не като архаизъм, а като политическа и морална основа на отговорността. Свободата на словото се реабилитира като инструмент на истината, а не като риск за социален ред.

Плурализмът - технологичен, културен и политически - се възстановява като естественото състояние на едно здраво общество.

Истинската демокрация не е система от предписани вярвания и централизирани директиви, а пространство за търсене, несъгласие и поправимост.

Срещу паралелната власт на „държавата на Сорос“ се изправя нова, демократична архитектура на легитимността, в която решенията произтичат от вот на гражданите, а не от гранта, и в която общественият интерес е дефиниран от реалните граждани, а не от наднационалната номенклатура на идеологически инженери.

Демонтажът на „държавата на Сорос“ не е нито временна конюнктура, както се утешават соросоидните мрежи. Това е крайният резултат от провала на неолибералния глобализъм - провал исторически, геополитически, икономически, морален. И връщане назад няма да има!

Благодаря ви за вниманието по този въпрос.