Добрин Станев: Предизвестената смърт на българската дипломация

22 юни е Денят на държавния служител. Датата е избрана, както може да се очаква за такъв повод, бюрократично. Тогава е приет Законът за държавния служител. Всъщност днес държавните служители изобщо не са на мода. По всичко изглежда, че сме лошите в държавата – били сме разсипници, изобщо непочтени хора, които всяка година да минават през специални тестове за почтеност, защото за нас хипотезата за невинност не важи. Всъщност е много е удобно да обявиш държавните служители за лошите, много по-удобно да речем от олигархията, която е пуснала пипалата си или престъпниците, които не можеш да заловиш. Държавният служител е кротък човек и освен това търпи много на бой.

Това отбелязва във "Фейсбук" Добрин Станев.

Темата ми за днес е българската дипломация, която е част от държавната служба.

Дипломатическата служба има своите специфики – това е службата с най-високи критерии за влизане и с най-ниски заплати за оставане. Графиката говори сама за себе си. Дипломатическата служба по закон е част от системата за националната сигурност, но по някаква причина никога не се споменава заедно с отбраната, полицията или другите, наречени за краткост "службите". Реално при текущото състояние на международна несигурност едва ли разкривам някаква тайна, като твърдя, че се пазим на първо място с дипломация. Въобще не ми се мисли, ако ни се наложи нещо друго.

Откровено казано невинаги дипломацията ни е била в толкова окаяно бюджетно състояние.

Старите кучета още помнят златните години на присъединителните към ЕС и НАТО преговори, когато Външно министерство е било действително не само уважавано, но и солидно бюджетно подсигурено.

Парадоксално, но дългият ни период на неспирен упадък започва именно с присъединяването ни към ЕС,

когато ние „превъртяхме играта“ на международните отношения, вместо да разберем, че просто сме минали на следващото ниво с по-висока трудност.

После дойде бюджетът на постната пица, затваряне на посолства, съкращаване на щат избледняване на международни амбиции и обезличаване на интересите до степен на папагалско повтаряне на заучени мантри, които не можем да подкрепим с реални действия. Това е така не заради някаква вътрешна убеденост в силата на общностния консенсус, а защото пеенето в хор е по-лесно от соловото изпълнение. Така дори можеш да си отваряш устата без нищо да казваш, никой няма да забележи, а и реално едва ли го засяга. От друга страна обаче, всичките ни международни партньори винаги са осъзнавали, че никой няма нито задължението, още по-малко желанието да защитава твоите интереси вместо тебе.

Инерцията да ровим дъното ще се запази при нас и в сегашната бюджетна процедура, където Външно министерство отново трябва да търси къде да реже и от без това опосканите си възможности.

Най-добре от ремонти на и без това огромния ни и разпадащ се сграден фонд зад граници, оценен на стотици милиони евро. Ако икономиката се възстанови сравнително бързо след последната криза, на Външно му трябваха 14 години, равностойност на отглеждането на един гимназист време, за да достигне предкризисните си години с всичките условности на това какво сме успели да възстановим (със сигурност нито едно затворено тогава посолство).

В този несигурен свят, в който министър-председателят призовава да дадем път на дипломацията, бих го попитал той какъв път ще даде на българската дипломация с настояването си за поголовни съкращения.

Ние се нуждаем не от съкращения, а от инвестиции. Дипломацията е неразделна част от националния суверенитет.

Тя не може да се аутсорсне, приватизира, даде под аренда, а най-малко да се съсипе. Без силна дипломация не можем да имаме силна държавност. Всичко останало би ни превърнало в колония без колонизатор. Колония на безхаберието и немарливостта. Именно това не трябва да допуснем, за да не се стигне до предизвестената смърт на българската дипломация.