Доц. д-р Борислав Цеков: Безмерното лицемерие за „Безмер“

Решението за временно разполагане на американски цистерни в авиобазата в Безмер, предназначена за споделено ползване между България и нашите стратегически партньори от САЩ и приведена в съвременен вид с пари на американските данъкоплатци, е правилно и необходимо.

Правилно е от гледна точка на националната сигурност, на съюзните ни задължения и на онова елементарно национално и държавно достойнство, което изисква България да има самочувствието, което следва да има един пълноправен член на най-могъщите военно-политически и икономически съюзи на планетата - НАТО и ЕС, и като стратегически съюзник на световния колос - САЩ.

А не да трепери като геополитическа шушумига, която очаква закрила от съюзниците, но изпада в паника, колчем трябва да допринесе дори с нещо дребно за общата отбрана и сигурност. Повече от необходимо е това решение, защото неутрализирането на фанатизирания ислямистки режим в Техеран, което е предприел президентът Доналд Тръмп, е в интерес на сигурността на Свободния свят, а това означава и на България, която е част от него.

Истинска патология е този ирационален страх, който демонстрират мнозина, че Иран щял бил „да ни удари“ и „ставаме мишена“. Страх от един примитивен и обречен ислямистки режим от прашасалите коптори на Азия, сякаш сме някой безпомощен бантустан, а не част от ЕС и НАТО, на които Техеран никога не би дръзнал да посегне реално, не само защото няма необходимия капацитет, а и защото, ако дръзне, това би означавало след него да остане само сиво петно на картата, за което да се разказва, че някога е имало хилядолетна история.

Присъствието на нашите съюзници от САЩ и НАТО прави вероятността от каквото и да е нападение по-малка, а не по-голяма. Възпирането действа, когато противникът знае, че цената на агресията ще бъде непоносима, и се обезсмисля, когато отделни съюзници сигнализират, че при първата заплаха ще преклонят глава. Ако всяко предупреждение на фанатизиран авторитарен режим е достатъчно, за да парализира решенията на нашата държава, това значи, че не сме държава, а нечия нефелна провинция, и не сме достойна европейска нация, а разпасано и страхливо евразийско племе.

Страхът не може да бъде държавна доктрина на България. Не може да искаме американска военна защита, съюзно планиране, разузнавателен обмен, противовъздушна отбрана и ядрено възпиране наготово и в интерес на нашата безопасност, а когато същият съюзник поиска нещо елементарно - временно да използва и то по силата на сключен договор съоръжение за разполагане на осем цистерни, да надаваме истерични вопли от страх и псевдозагриженост. Осем цистерни! Съюзническите отношения не са застрахователна полица, по която плащат другите, а ние ползваме облагите без да допринасяме за създаването им.

И тук е големият грях на Румен Радев, заради който беше (като президент) и си остава (като премиер) в международна изолация. Не може в понеделник да се внушава, че западната политика носи само рискове, в сряда да се ретранслират от държавната трибуна „на живо“ руските великодържавни интереси, а в петък да се правят бодряшки снимки пред американското знаме като образцов съюзник.

Така не се изгражда доверие, а напротив - България започва да изглежда като „лъжливото овчарче“ и дори още по-жалко. До онзи ден Радев и неговото обкръжение словообразуваха досущ като онази протестираща група пред базата в Безмер, която вчера вееше съветски знамена и кълнеше Америка и „империализъма“ сякаш сме на партийно събрание през 1950-те години. И това се знае добре в централите на нашите съюзници, поради което няма особени илюзии за някакво внезапно „пробуждане“ на настоящите управляващи от хипнозата на руската пропаганда и прокремълските зависимости.

Тази геополитическа шизофрения обаче със сигурност създава за днешните управляващи друг проблем - за тяхната политическа идентичност. Няма нищо по-естествено и разбираемо от това носталгичните и проруски избиратели, които Радев с желание мобилизира за спечелване на изборите, сега да се чувстват излъгани и предадени от него. И това чувство тепърва ще се задълбочава до болка. Защото лъжата може да помогне да бъдат спечелени гласовете на лековерните, но с лъжа не може да се управлява дълго - нито с пагони, нито без пагони.

Наивните опити на все-още-вярващите да обясняват, че ръцете на Радев били вързани за „Безмер“, защото имало споразумение от 2006 година, са реакция от типа: „Пенсионерка хвърля пенсията от балкона, защото вярва, че от МВР-то искат парична гаранция за щерката на зълвата“.

Извън персоналните политически проблеми трябва да е ясно едно. Има един надмощен национален интерес - България да е силна и уважавана държава със свободно общество и свободна икономика. Нищо друго не може да спомогне за защитата и реализацията на този национален интерес, освен това, което с огромно национално усилие, политическа мъдрост, управленска компетентност и дипломатическа далновидност нашите политически и експертни поколения постигнахме в десетилетието 1997-2007 г. - членството в ЕС и НАТО.

Днешните управляващи нямат заслуги за този най-голям исторически успех на България след Съединението. Но това не ги освобождава от националния дълг да го поддържат и развиват. Защото никога преди това България не е имала такъв исторически шанс и такъв простор за развитие. И извън тези съюзи никога и никъде не би ги имала. Затова се изисква отново политическа мъдрост, управленска компетентност и дипломатическа далновидност, за да действа България като реален, предвидим и полезен партньор. Къде са днес тези качества и този капацитет? Пълен регрес.

Не трябва да се забравя също, че на международната арена никой никому не дължи нищо едностранно. Солидарност има само при споделени отговорности и реципрочни ангажименти. Няма как да говориш с езика на Путин в България, а навън да се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал. Освен всичко друго, е безмерно недостойно и обидно елементарно. Бедата е, че българската външна политика днес се движи между формалната принадлежност към НАТО и реалното обслужване на руските национални интереси. Това е най-неизгодната възможна позиция.

На този фон особено нелепи са опитите една рутинна благодарност на президента Доналд Тръмп към премиера Радев да бъде представена като геополитическо свидетелство за благонадеждност: Тръмп благодарил, следователно Радев е „човек на Тръмп“. В действителност американският президент благодари на едно правителство, което е изпълнило едно конкретно американско искане. Нищо повече.

В Белия дом разполагат с достатъчно информация, за да различават конюнктурното решение от устойчивата ориентация на един политик и неговата кохорта. Там следят действията, гласуванията, енергийните и други зависимости и реалния принос към общата сигурност. Радев по-скоро трябва да се замисли дали тази благодарност не носи доста по-неудобно за него послание от типа: „благодарим, че поне този път постъпихте като политик от държава-съюзник“.

Истинският въпрос днес е кога България ще започне да води кохерентна и единна външна политика пред собствените си граждани и пред съюзниците си. Защото една държава може да е малка, но не трябва да е малодушна. А България съвсем не е малка, противно на целенасочено насажданото през социализма сателитно мислене за „малка България“, която трябвало да кротува в краката на „дядо Иван“. Нейният хроничен проблем обаче е, че някои непременно искат да бъде малодушна. И на това трябва да се сложи край!