Изборите за президент в България – „прогресивна промяна“

Има нещо почти поетично в начина, по който България влиза в поредната президентска кампания. Държавата се движи напред, партиите се преименуват, старите лица получават нови етикети, новите лица се оказват със стари политически биографии, а социологията ни поднася прекрасен парадокс: „Прогресивна България“ управлява, Илияна Йотова води, Андрей Гюров я следва. А „Продължаваме промяната“ и партията на Румен Радев – „Прогресивна България“, вече изглеждат като две политически семейства, които официално не са роднини, но всички знаят, че са такива.
Последното проучване на „Тренд“ показва сериозна преднина за Йотова–Вълчев – 47,8% срещу 24,6% за Гюров–Кандев. Костадин Костадинов и Петър Волгин са трети с 9,7%. Очакваната активност е около 2,5 милиона души. Това означава едно: балотажът е неизбежен.

Още социология
„Маркет ЛИНКС“ например измерва 41,4% за Йотова–Вълчев срещу 21,9% за Гюров–Кандев и 6,4% за Костадинов–Волгин.
„Сова Харис“ дава 50,2% за Йотова–Вълчев, 23,7% за Гюров–Кандев и 12,7% за Костадинов–Волгин.
„Алфа Рисърч“ измерва 44,5% за Йотова–Вълчев, 26,1% за Гюров–Кандев и 10,5% за Костадинов–Волгин.

„Прогресивната промяна“
И ето го българският политически парадокс: прогресивните са във властта, промяната е в опозиция, но и едните, и другите твърдят, че представляват бъдещето. Йотова има огромното предимство да е позната. Гюров има огромната задача да обясни защо е новият избор, след като политическата му биография изобщо не започва с тази президентска кампания. Гюров трябва да „продава“ промяна на хора, които вече няколко пъти са купували „промяна“.
Интересното е, че Гюров, бил служебен министър на Йотова, трябва да убеждава и избирателите на „Прогресивна България“, че трябва да гласуват за него. Това вече не е просто политическа кампания. Това е почти семеен спор за наследството в една фамилия.

Йотова води, но дали да е спокойна
47% срещу 24% (ако вземем нещо средно от всички изследвания) е разлика от 23 процентни пункта. Това не е преднина, която позволява на втория спокойно да каже: „Всичко тепърва започва“. Гюров, разбира се, ще го каже. Така се прави политика. Но истината е, че Гюров има много, много работа в това да „продава промяна“. Йотова не трябва да обяснява коя е. Тя трябва само да напомни на хората коя е. Гюров трябва да обясни защо точно той е алтернативата.

А ГЕРБ и ДПС гледат отстрани
Докато Йотова и Гюров се борят за първите две места, ГЕРБ и ДПС стоят отстрани и гледат. Това може да изглежда като слабост, но всъщност може да се окаже много добре обмислен стратегически ход. Ясно е, че президентските избори за тях не са „важна“ битка, дори и не искят да я печелят, защото не участват, но изборите може да се окажат чудесен инструмент, с който да разберат кой електорат на кого принадлежи, кой се мести, кой се разпада и кой може да бъде привлечен след това. И днес ГЕРБ е втори в парламентарните нагласи с 14,2%, докато ДПС е с 6,2%, а „Прогресивна България“ е далеч напред с 40,8%.
Така че за Борисов и Пеевски е по-интересно не кой ще стане президент, а как ще изглежда електоралната карта след президентските избори, защото догодина битката за местната власт идва. Така че, докато другите си мерят процентите, ГЕРБ и ДПС могат спокойно да си водят записки.

В момента говорим за социология, а не за изборен резултат
Социолозите показват картина, при която Йотова е първа, Гюров втори, Костадинов трети. И тази структура изглежда достатъчно стабилна, за да можем да говорим за почти сигурен балотаж. Тук третото място на Костадинов е интересно. Около 10% не са достатъчни за балотаж, но са достатъчни, за да бъдат фактор на втория тур. Същото важи и за останалите кандидати. На балотажа Йотова ще трябва да убеди хората, че не е продължение на политическия проект на Радев в президенството, но дали ще успее. Най-голямата ирония на тези избори е, че и Йотова, и Гюров говорят за бъдещето. Едната страна идва с „Прогресивна България“. Другата – с наследството на „Продължаваме промяната“. Едните са прогресивни. Другите са променящи – в буквалния смисъл на думата. А избирателят някак трябва да реши дали това са две различни политически предложения, или две версии на едно и също обещание – на някаква „прогресивна промяна“.
И понеже политиката ни е особено талантлива в това да превръща вчерашните съюзници в днешни опоненти, а утрешните партньори – във вчерашни врагове, на избирателя му остава само да следи кой точно от коя страна на „промяната“ стои.