Вазов ни е провидял и описал такива, каквито сме и досега

Поетесата Мирела Иванова присъства на литературната сцена повече от 30 години. Дори да не помним стиховете й от ученическото списание “Родна реч”, където тя дебютира през 1977 г., непременно се досещаме за телевизионното й предаване “Остров за блажени” по БНТ или за шумните поетични спектакли “Петък 13” в началото на 90-те.

През 1985 г. се появява първата книга на Мирела “Каменни криле” и заглавието й става нарицателно за времето, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следват “Шепоти” и “Самотна игра”, “Памет за подробности” през 1992 г., определена от критиката като “един от манифестите на българския постмодернизъм” и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-награждавана книга е “Еклектики”, тя й донася националната литературна награда “Христо Г.Данов”и наградата на Сдружението на българските писатели.

Мирела Иванова е встрастена и в българската литературна история, обича да превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио Дойче веле.

Пътува с удоволствие из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 г. в издателство “Вундерхорн” в Хайделберг излизат и двете й “немски” поетични книги, “Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа “Херман Ленц”, връчвана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда,  а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия  в международния творчески дом  “Вила Конкордия” в Бамберг.

Седмата книга на Мирела Иванова “БАВНО” събира под един “покрив” 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на знаменития Греди Асса и има две издания, през 2009 и 2011 г. През 2012 излиза юбилейната поетична антология “Любовите ни”, а през 2014 - сборникът “Всички разкази са за теб”, номиниран за наградата “Хеликон”.

Мирела Иванова има 18-годишна дъщеря Зорница. Поетесата живее в родния си град София и работи като уредник на къщата музей “Иван Вазов”. Автор и сценарист е на два документални филма за него. Преди дни тя взе участие в откриването в галерия „Средец“ на мащабна изложба за патриарха на българската литература под наслов "Обичаният Вазов", която от днес продължава живота си в Народния театър. Вземайки повод от това събитие, от Факти.бг използваме случая да й зададем въпроси за неостаряващата класика и вечните стойности в изкуството, за избора на четящите и бъдещата съдба на четенето и за много други неща.

 
 

Г-жо Иванова, какво ново, неочаквано и изненадващо за Патриарха на българската литература може да научи и открие за себе си родната публика при посещението на изложбата за 165-годишнината от рождението на писателя? Всички тези експонати в къщата-музей на Вазов ли са съхранявани и показвани ли са досега?

Ще ви призная, че дори и аз, която повече от петнайсет години работя в къщата музей на Иван Вазов, винаги мога да открия нещо ново и изненадващо за писателя, тъй като целостта на творческия и личния му живот е безкрай, необозримост и предизвикателство. Когато обмислях надслова на изложбата, която включва най-вече живописни платна, поздравителни адреси и рисунки, подарени на писателя, ми се струваше, че от всепреданата народна обич ще бъде “иззето” твърде много – писма, предмети, книги с посвещения, спомени. Подредената вече изложба обаче ме изненада, най-вече защото разказва съсредоточено обичта с езика на друго изкуство. Особено силно въздействат портретите - прочитът на Вазовото красиво достолепие през очите на художниците. Експонатите са показвани и досега, повечето от тях обичайно могат да бъдат видени по стените и във витрините на музея, но вкупом сътворяват различна, неописуема енергия.

В литературния живот около Иван Вазов открай време се водят спорове дали е винаги актуален или е демоде – от Кирил Христов до Тома Марков... Какво е вашето мнение – той само „паметник на минало величие“ ли е, или е особено съзвучен с някои проблеми и вълнения на днешния ни ден?

“Паметниковото” клише е най-лесно употребимото – позволява и поклон доземи, и събаряне. Но Вазов в извънмерността си винаги е успявал да пропука натрапените му паметникови представи, как инак щяхме да продължаваме и до днес да живеем в романа му “Нова земя”? Все същите партийни страсти и отмъстителства, не е за вярване. Няма по-завладяваща и могъща стихия на българското слово от “Епопея на забравените”, а с какви очи да погледнем на факта, че “Хъшове” вече десет години се играе на сцената на националния ни театър? Значи драматизацията по повестта “Немили-недраги” днес ни изразява и досяга със същата сила, с която е въздействала и при първата си постановка през 1894 година.
Не ни приляга да говорим за Вазов на дребно, да “яхаме” наследството му с посредствена заядливост или патриотарски крясъци, той е нашият национален класик, работил е във всички трагични или екзалтирани български времена с огромно посвещение на литературната си мисия, вероятно затова ни е и провидял, и описал такива, каквито сме и досега.  

Какви са вашите впечатления - „Обичаният Вазов“ обичан ли е като тема за матури и кандидат-студентски изпити, с какво привлича и с какво плаши младите хора, които трябва да коментират творчеството му?

Не съм сигурна, че обобщенията могат да са ни от полза. Младите хора харесват Вазови творби по свой избор и не винаги сред задължително включените в учебната програма. Пък и имам чувството, че все още в училище масово владее инерцията на зазубрянето на “чужди интерпретации”, а не поощряване на самостоятелното и оригинално мислене.  Ще ви дам следния пример: през миналата година в станалата вече традиционна “Нощ на музеите” поканих три единайсетокласнички от английската гимназия, които да съучастват в посрещането на посетителите.  Момичетата излязоха от всеки възможен трафарет и чух да изричат удивително оригинални наблюдения за Вазов, бяха “освободени” от напрежението на задължителните тълкувания и споделяха своите възгледи за писателя, когото несъмнено обичаха, или поне разбираха и тълкуваха с обич.

Мъничките деца, които идват в музея, също много обичат да рецитират Вазовите стихотворения, даже не се и нуждаят от специална подкана. Няма нищо страшно да четем и обичаме националния си класик, пък и 22-та му тома  ни дават възможност за избор, свободни сме да харесваме едно и да не харесваме друго, нали?

Преди броени дни стана ясно, че в музеите и библиотеките ще бъдат извършени големи съкращения. Профсъюзите вече заявиха готовност за стачни действия. Вие какво мислите по този въпрос?

Дъвката, която се разтяга този път, е, че поредните съкращения се правят, за да се увеличат заплатите на работещите в музеите и библиотеките. Нищо подобно, замразява се досегашната нищета. Премного отчайващо огорчение  и безхаберен цинизъм се съдържа в подобна политика. Музеите са съсъд на национална памет, работещите в тях най-често са люде образовани, посветени, обзети от възрожденски дух. Последното твърдение не е клише, знам го не само от дългогодишния си собствен опит – можеш да работиш всеотдайно срещу мизерно възнаграждение, ако си наясно с духовната си и просветителска мисия… Какъв ресурс ще бъде спестен от съкращението на десетки висококвалифицирани и нископлатени специалисти и експерти и тъкмо оттам ли намерихме да пестим при толкова безмислено и непонятно разточителство на обществени средства? Предполагам, че годишната издръжка на Вазовия музей, например, е по-малка от издръжката на някоя лимузина в сврълуксозния автопарк на властта. Коя уважаваща себе си държава занемарява и зачерква местата на паметта? Наум ми идва само една дума: позор.

Имате много живи срещи с навярно любопитна литературна и театрална публика. Какво четат новите поколения?

Младите хора днес са много по-свободни в избора си на житейски стратегии, а четящите и заразени с изкуство сред тях са уникално интересни. Често преживявам радостта да се срещам и общувам с “новите поколения”, както ги наричате, да се респектирам от мъдрата категоричност на възгледите им, да се възхищавам от правилната им целенасоченост.

Не само е погрешен митът, че младите днес не четат, а напротив – сред мнозина четенето е и страст, и потребност, и мода дори.

Има ли разговор с четящи хора, техни въпроси, похвали и укори, които напоследък са ви шокирали по някакъв начин и ще запомните завинаги?

На литературна среща със студентите в Пловдивския университет ми се случи нещо странно, провокативно дори, продължавам да си го припомням отвреме-навреме. Имаше въпроси не само от литературно естество, множество будни и любопитни очи, усещане за общност, затова и беседването с аудиторията бе завладяно от хубав дух, от взаимна добронамереност. Прекъсвахме разговора с по някое и друго стихотворение. Хрумна ми да прочета едни ироничнно-озъбени спрямо действителността ни и доста игрови в жаргона си стихове, в които се премятаха и знакови имена на “герои на нашето време”, сред които и Весо банкера, нещо като нарицателно за страшните банкови фалити и разграбването в средата на 90-те. Когато свърших, едно от най-активните в разговора и подготвени момичета от първите банки стана и обидено заяви: “Аз съм дъщерята на Весо банкера”, след което демонстративно си тръгна. Почувствах угризения, защото без да искам бях засегнала едно младо същество, навярно го бях натоварила и с вина, която не е негова. Но от друга страна си дадох сметка и за престъпния размах, с който бе разграбена България тъкмо в онези времена, и нима можех да остана безучастна като писател и гражданин и към този факт? Такива ми ти сложни колебания…

За един поет и писател като вас тишината на кабинета ли е по-благотворна, или съприкосновението с живи зрители в театралната зала например? Кои са следващите ви театрални и литературни проекти?

Тишината и усамотението ми липсват до крясък, честно казано… Но инак за писателя всички съприкосновения и всеки опит би трябвало да са благотворни. Притежавам дарбата и куража да съм открит, отворен човек – не се боя да допускам в света си чуждите светове, истории, разбирания, вероятно затова и все по ме примамват жанровете отвъд поезията. В момента пиша, уви на пресекулки, пиеса, не е първият ми опит – още в студентските си години започнах да съучаствам в театъра, в неговата магия. Работих с тогавашната трупа на Старозагорския театър, а после и с покойния Стоян Камбарев – велик режисьор, човек, приятел, искахме да осъществим една моя камерна пиеса. Не се оправдавам с времената, но наистина бяха други, стегнати в безмилостно идеологическо менгеме, и драматургичният ми опит се оказа неприложим тогава, а сега ще видим…

Опасявате ли се, че в ерата на Интернет книгата ще става все по-малко търсена и желана, че „мишката ще изяде книжката“?

Не споделям тезата, че Интернет е враг на книгата и четенето – телевизията, да речем, си остава по-голямата заплаха, прави ума ленив, поднася само визуална информация, която не провокира мисленето и въображението, не предоставя възможности за собствено откривателство и диалог. Ако само си дадем сметка колко поезия витае из виртуалното пространство, опасенията ни ще намалеят наполовина…

Мирела Иванова

поетеса