Възход и падение на Китай

Статията е публикувана в Project Syndicate, превод Александра Тимофеева

За всеки човек над 60 години, който следи световните събития, е ясно, че своеобразното съревнование между Народна република Китай и Република Китай ражда терминът „Два Китая”. Борбата за дипломатическо признание от международната общност в началото на 1970 г. води до резултат и практически всяка страна признава нуждата на Народната република за това, че само тя заслужава да бъде призната за легитимен и суверенен представител на Китай.

Днес на дневен ред отново стои въпросът за „Двата Китая”, но по различен начин.  От една страна, стоят парадоксалните възприятия за Континентален Китай – някои гледат на него като на силна страна с многообещаващо бъдеще, въпреки кратковременните трудности, докато други я виждат като силно конфронтираща се страна, изправена пред сериозни структурни промени и несигурно бъдеще. От друга страна – къде е Тайван  в цялата тази картина.

Икономиката се разрастваше бързо. Средният годишен ръст достигаше 10% и повече за три десетилетия. Страната успя да задмине Япония, превръщайки се във втората по големина икономика в света. Стотици милиони китайци се изкачват по стратификационната стълба, достигайки до средната класа. Китайският модел на авторитарна ефективност се оказва привлекателен за много други развиващи се страни, особено след настъпването на глобалната финансова криза през 2008г., водеща началото си от САЩ. В следствие на това изглеждаше, че американският стил на либерален капитализъм е дискредитиран.

Така започва и забавянето на икономическия растеж до близо 7%. Ситуацията хваща властите неподготвени и последните започват да наливат масло в огъня, опасявайки се и алармирайки, че икономическият ръст ще падне под минимума, необходим на страната, за да се модернизира, както е планирано. Тревогата расте, а забавеният растеж затормозява и фондовите пазари в разгара на драматичните корекции на цените. В хода на събитията следва и неочаквана девалвация на местната валута, което предполага и че отхвърлянето на икономическия модел, базиран върху експорта, няма да даде очакваните резултати.

В същото време антикорупционната кампания на президента Си Дзинпин повече напомня на стратегия за консолидация на властта, отколкото на усилия по реформиране на Китай в името на подобряването на икономиката и социалната среда. Корупцията се разпространява, а Кампанията „Си” става широко популярна. Но постоянните преследвания от страна на Си Дзинпин води до това, че масово длъжностните лица се въздържат от вземане на важни решения от страх, че биха могли да бъдат предявени наказателни обвинения.

В резултат на тези събития в последно време по-малко се говори за китайския модел и повече за китайската действителност. Освен занижения ръст, тази действителност включва още увреждане на околната среда – резултат от десетилетията на бърза индустриализация. Статистиката сочи, че замърсяването на въздуха убива 1.6 милиона китайци годишно.

Застаряването на населението на Китай, непредвидена последица от драконовската политика „Едно дете”, представлява поредната заплаха в дългосрочен план. Делът на неработещото население (процент деца и пенсионери) спрямо дела на мъжете и жените в трудоспособна възраст в последните години стремително расте, което на свой ред води до вял икономически ръст и покачване на разходите за здравеопазване и пенсии, които пък допълнително товарят държавния бюджет.

Все по-очевидно става, че китайските лидери искат ръста на капитализма, но без спадовете, които вървят с него. Те искат иновациите, които генерира едно модерно общество с добре подготвени кадри, но без интелектуалната свобода, необходима за това.

Бавният растеж на Китай може да подкопае възстановяването на световната икономика. Това може да направи Китай по-незаинтересован партньор в решенията, свързани с глобалните предизвикателства като изменението на климата. Най-голямата опасност се крие в евентуалното изкушение на Китай да се обърне към авантюристичната чуждестранна политика, за да успокои разочарованата публика от забавения икономически растеж и отсъствието на политическа свобода. Действително съществуват няколко признака, че властите правят това само в Южнокитайски море. Националзмът може да се превърне в източник на легитимност за управляващата партия, която не може повече да поддържа високия стандарт на живот на своите граждани.

САЩ и останалите страни трябва да предприемат мерки, за да избегнат  попадането на  Китай в ситуация на изкушение. Но тези страни биха били също толкова мъдри, за да сигнализират на азиатската страна, че е добре дошла да заеме своето място сред водещите страни в света, но само при условие, че последната действа отговорно и в съответствие с правилата, важащи за всички.

Но големият политически избор остава за Китай. Правителството трябва да намери правилния баланс между държавните интереси и правата на човека, между икономическия ръст и опазването на околната среда, а така също и между ролята на държавата и ролята на пазарите. Този избор е колкото сложен, толкова и неизбежен. Социалното напрежение не може да бъде пренебрегнато. Единственото сигурно е, че следващите три десетилетия няма да са същите като последните три.

Ричард Хаас е председател на Съвета за външни отношения (CFR) - независима неправителствена организация, мозъчен тръст и издател. Преди това е бил директор по политическото планиране в Държавния департамент на САЩ (2001-2003). Той е бил специален пратеник на президента Джордж У. Буш за Северна Ирландия и координатор за бъдещето на Афганистан.