Не е омраза. Разочарование е

За пръв път хванах ракета на 6. На кортовете на Левски в Борисовата градина, при прекрасния Красимир Янков. Под зоркия поглед на легендарния Раньо Рангелов гледахме в захлас извънземния Орлин Станойчев, който успя да влезе в Топ 100 на мъжкия тенис. Тайно си намирахме броеве на френски и английски списания за тенис, а тези, чиито родители имаха отнякъде долари, не играеха с дървени ракети, а с графитни Хед Престиж. От Кореком.

Зимата в Зала София тренираха само най-добрите. Преди тренировка търсехме откъде капе тавана. Наказанието за следващите – да мръднеш хавлиените кърпи и легените встрани от капките. Пързаляше се по-зле от лед.

Никога не сме си представяли – нито аз, нито Дучо, Мартин /днес Мартен Роберто/, Марио и останалите деца, че България ще има тенисист в Топ 10 на света. Момче, което ще играе с най-големите в света, и ще бие световния номер 1 - Новак Джокович, в пика на най-добрата му форма, като по-миналата година в Мадрид.

И точно затова не рабирам защо едно разочарование се превърна в оплювана омраза.

Нима нямам право просто да съм разочарован от това, че Григор Димитров не игра на Дейвис? И защо от това излиза, че го мразя?  Ако като фен на тениса съм разочарован от факта, че тенисист за какъвто не сме и мечтали няма да дойде, за да гледаме красиви победи, се превръщам в тъмен балкански субект който си прехвърля личните неволи върху горкото момче?

Не разбрах и защо разочарованието от бедната ни федерация, от нулевите шансове да станеш тенисист ако нямаш богати родители, от обърканите послания на щаба за Дейвис, разочарование което се превърна в огорчение от загубата от някакви класирани 200, 300 и 700 в АТР унгарци, трябваше да бъде подсилено и от самия Григор с демо-снимка стил "ВалериБожинов уонаби" точно в деня на загубата.

Извинявам се, но няма откъде да знам за секретна среща със секретен треньор в секретен час на секретно място. Нито пък как се нарушава една велика професионално изготвена програма за подготовка, ако се казваш Григор Димитров, но не и ако се казваш Рафаел Надал или Станислас Вавринка.

Именно защото съм просто фен.

Ако съм разочарован че за модифицираната чалга има публика, това също не значи че мразя Слави Трифонов. И то напротив - обичам и уважавам селф мейд хората, дори и след всички глупости които съм чул в предаването му за мен, за организации в които членувам и за мои близки хора.

Просто съм разочарован, че на други стойностни събития публика няма.

И това разочарование започна да става серийно - след отказалия се заради простотиите на Йордан Лечков феномен Димитър Бербатов, след прогонването на Казийски и Стойчев от феодалните старци във волейбола, и още и още.

За протокола - подсетих се от един текст на Едуард Ераносян, че и съпругът на бясната Илияна Раева, Наско Сираков, също е отказвал да играе за България.

Но и него не го мразя.

Нито пък нея.

Като се замисля, никого не мразя.

Просто съм разочарован. Тихичко, като фен. И все си мисля, че имам право поне на това.