„Живата вода“ – чудото на село Боснек

„Решихме да отидем до село Боснек, разположено в южните склонове на Витоша на около 40 км от столицата, и по-конкретно до всеизвестния природен феномен „Живата вода“, пишат авторите на блога „100 Обекта”, които са членове на УС на Асоциацията на собствениците на туристически онлайн медии. Боснек носи своята слава още и заради най-дългата пещера в България „Духлата“, която се намира на около 3 км.

Непосредствено преди да влезем в селото бяхме посрещнати от неговия най-възрастен жител – 600-годишният космат дъб. Той има внушителни размери, които нямаше как да пренебрегнем. Е, някои от нас решиха да го прегръщат, а други просто седяха и се наслаждаваха. Да избягаш дори за няколко часа от динамиката на големия град и да се потопиш в спокойствието на природата е незаменимо. Да подишаш въздух, който не виждаш също е сякаш невероятно преживяване – това разбира се в кръга не шегата.

Интересът ни към мястото беше привлечен от историите, които бяхме чували за природния феномен. Според тях водата спира, когато пред извора застане негативен човек. Този чудноват извор бива споменат в пътеписите на османски пътешественик – Евлия Челеби в далечният XII век. Той дава на извора името „Чешмата на щастието“. Ние сме щастливи хора, но интересът ни беше силно привлечен от нотката на мистериозност, която обвива това място, а и бяхме много любопитни да разберем дали сме успели да се изчистим от всичко мръсно, или пък сме се оставили на света отново да ни опръска с кал. Хората отиват до „Живата вода“ в търсене на изцеление на своите болки, други търсещи духовно пречистване, трети за да задоволят любопитството си, а ние отидохме, за да подишаме свеж въздух, да поспортуваме в прекрасния неделен ден и да подарим един на друг няколко часа без технологиите на днешното време, които без да осъзнаваме всъщност ни задушават и правят зависими. Без да се усетим вещите започват да ни определят и сякаш губим човека в себе си. Това е леко лирическо отклонение, което не е предвидено да бъде широко развито в тази статия. Тя трябва да бъде свежа и разказваща за нашето неделно приключение.

Стигнахме в селото и решихме да отидем до извора с колела. Оставихме колата, качихме се на колелата и тръгнахме. Тръгнахме – само ние – две колела, две усмивки, четири очи и безкрайно спокойствие и удоволствие, че сме сред природата. А редом с нас бяха те – едно синьо небе, светла пътека, прекрасна зелена поляна, раззеленяващите се дървета около нас и заснежените Витошки склонове в далечината.

До „Живата вода“ стигнахме по една приятна пътека, която е подходяща дори за хора, който не са свикнали на планинско ходене. Маршрутът е добре маркиран, дължината на пътеката е около 5km, а продължителността на разходката в зависимост от темпото варира от около 40 минути до час и половина. Ние с колелата стигнахме за около половин час, като на местна ни се налагаше да ги носим, защото имаше вади с вода и кал.

Когато стигнахме заветната цел водата течеше ли течеше. През цялото време, докато бяхме там не спря да тече, чак не можех да си представя, че има възможност да спре. Бяхме много доволни и щастливи, а се оказа че не сме и грешници. Успели сме да се изчистим от мръсотиите, с който неизменно бива заливан всеки човек, живеещ в днешно време. Поседяхме малко там, порадвахме се на неспиращата вода, на свежестта, поснимахме – разбира се нямаше как да не увековечим и себе си в този момент.

Връщането ни беше бързо, защото предимно се спускахме по склоновете, които на отиване леко ни бяха поизморили. Вятърът фучеше в ушите ни, а ние бяхме оставили всички мисли и просто се наслаждавахме. След като пристигнахме в селото решихме да пообиколим още малко с колелата. Покарахме няколко километра по част от маршрута на Витоша 100, минахме през входа на пещера „Духлата“ и завършихме на едно мостче, намиращо се непосредствено след изхода от селото.

Времето напредваше, а ние искахме да завършим този красив ден подобаващо – някъде нависоко, залязвайки със слънцето. Върнахме се, оставихме колелата и хукнахме към едно близко хълмче, на чиито връх щяхме да сложим последния щрих на наситения с преживявания ден. Буквално хукнахме – след петнадесет километра колоездене беше време за тичане. Тичахме до малко след началото на хълма, а после преминахме към бързо планинско ходене, за да хванем слънцето точно в неговия апогей. Пристигнахме горе, седнахме във високото и загледахме към онова жарко светило, което вещаеше появата на загадъчната луна и нощта. Умовете ни бяха празни, душите ни препълнени с чувства, очите със сълзи, предизвикани от размислите – колко малка частичка сме ние, хората на фона на цялото това естествено чудо, което се случва всеки Божи ден.

Изчакахме огромното светещо кълбо да се скрие в далечината и тръгнахме надолу по хълма. Леко изморени, но щастливи.

Така нашият уж обикновен неделен ден се трансформира в едно необикновено приключение. Определено ако някога имате време, настроение за разходка и се чудите къде наблизо да се отбиете – отидете до село Боснек и се потопете в спокойствието в полите на Витоша.