Защо не е добре писателите да са бедни?

Естествено това е едно крайно подвеждащо заглавие. Като всяко крайно твърдение, това в заглавието, че писателите не трябва да са бедни, може да бъде контрирано с противоположното твърдение. И противоположното твърдение да бъде доказано също толкова добре.

Това са антиномиите на Кант, нали така? Две противоположни твърдения, които могат да бъдат еднакво добре подкрепени с доказателства. Мхм. Какви бяха антиномиите на Кант. Примерно „Светът е краен – светът е безкраен”. Айде сега да видим колко пъти педеругите-учени са ни подхвърляли димката: „Светът, пичове, е краен”. За да подхвърлят един час по-късно димката: „Светът, копелета, извянявайте, обаче се оказА безкраен, сори”. И така нататък.

Кажа ли – писателите не трябва да бъдат бедни, особено в една бедновата (не бедна, а именно бедновата!) страна като България – веднага след това мога да кажа и „Писателите, особено в една богатичка страна като България, трябва да са именно бедни, полезно е!” . И да обоснова и двете твърдения добре.

Но сега ще твърдя първото, защото така искам аз, а вие ще твърдите второто, защото (аз добре знам) всяко крайно мнение, изказано от хора като мене (тоест, всяко мнение) предизвиква малка буря от противопоставяния.

Вървим си с жена ми, аз съм отишъл да я взема от кабинета и. Осем и половина вечерта е, тъмновато, снеговато, неочарователно вечерно време, поне около Румънското посолство, за другаде не знам. Трябва да я взимам от кабинета и, защото все пак е България и вечер не е чак толкова приятно да се ходи сам по улиците, ако си взел парите на хората за пет-шест психотерапевтични сесии – всяка струва 50 лева – така че у себе си имаш достатъчно пари (на десетачки и двайсетачки, а и петдесетачки); достатъчно, за да те лупне по главата някой превъзбуден от необузданите си желания млад человек. Пари си требват.

Вървим, тя е уморена, аз подпитвам как е минала работата. И през цялото време в главата ми се върти едно изречение на Фройд. Той казал веднъж на колега: След осем часа работа в кабинета се чувствам така разбит от умора, като да съм изкоренявал дървета!

Затова аз подпитвам доста плахо и ме е срам...И мисля, че всеки възпитан човек е длъжен да се срамува пред другия, който е работил повече от него и е много уморен от работата си. Това, струва ми се, не е приятен срам, никой срам не е приятен, но е благороден срам.

Жена ми отговаря със слаб глас – шест часа когнитивно-поведенческа терапия след шест часа работа в най-голямата психиатрична болница на Балканите е нещо, което може да направи гласа ти слаб. И всяко поведение на човек вървящ до тебе – дразнещо и неадекватно. Разбирам добре жена ми и съм внимателен.

Но все пак трябва – от възпитание и съчувствие – да водя разговор, за да се поуспокои. Както бегач, викам си, не бива след петте километра състезателно бягане да легне на земята и да лежи – защото ще му стане лошо и може и да се повреди – ами трябва да продължи още малко и бавно да подтичва – така и умореният от тежка душевна работа трябва да продължи още малко да раздвижва душата си с леки упражнения, преди да полегне. Затова говоря празни приказки и задавам леки въпроси. А жена ми отговаря лекичко и със слаб глас.

И аз – защото усещам, че не бива да я карам да говори – започвам да и разказвам.
Абе нали ти разправях - викам и – че ме поканиха за участие за една книга. Румънско-българска изложба...там по някакъв проект. Картини рисувани предимно в миналия век. Румънски и български. Нещо такова. И канят писатели от двете страни, за да напишат по един разказ по някоя от картините. Която си изберат. И от картините и разказите правят книга. На български, румънски и английски. Нещо такова. Хм, да. Нали се сещаш, разправях ти...

Така бръщолевя, тихо и без да влагам чувство; опитвам се да е възможно най-ненатрапчиво. Убеден съм, че е по-добре да говоря, отколкото да вървим и да мълчим. Винаги съм смятал, че мълчанието е знак за студенина и неуважение. Но жена ми се напряга и казва високо: Не, не си ми казвал, говори по-ясно, въобще не знаех, че си писал разказ по картина! Значи по картина е бил, не, сигурна съм – не си ми казвал!

И аз се чувствам смутен. Тя по инерция е придала на кроткото ми бръщолевене особено значение – все едно продължава да е в кабинета и иска от мене, като от пациент, по-точно изразяване и формулировка на проблема. Ха! Ами добре.

И аз започвам да и обяснявам: Ами нали ти разказвах – казвам и – че от едно българо-румънско...хм, нещо там, дружество, някакъв културен институт, нали се сещаш...та от там ме поканиха да напиша такъв разказ по картина. И аз избрах една и написах...И сега като го пратих, много са го харесали, това исках да кажа...

И гърлото ми се свива.

Толкова ми е неудобно да говоря за всичко това! Та тя е уморена, работила е истинска работа, за която и плащат истински пари и хората я оценяват истински...И която е полезна, дявол да го вземе...
А аз я занимавам с някакви си там глупости, култура, литература, изкуство, моите си незначителни неща и моята си незначителна работа!

Защо? Защо ти се свива гърлото, лигльо? Та ти си известен писател, един от най-известните в България, издаван си на десет-петнайсет езика, защо нямаш самочувствие да говориш за работата си? – така казва горделивият демон живеещ в мен и се подсмихва. Той носи меч с формата на пишка и носът му е чип и вирнат.

И аз изведнъж се напълвам с газирана вода. Закипявам отвътре. Става ми силно възбудено, гневно, тъжно, задушаващо; дави ме чувство за несправедливост. Трябва да кажа това, което мисля, защото го мисля от сума ти и време...Нищо, че жена ми е уморена – казвам си. Нищо че Всички са уморени – Всички са уморени от неща, които не ги интересуват, може и по цял ден нищо да не правят, но от мене всички са уморени – казвам си - но аз пак ще го кажа, няма как да не го кажа!

И заговарям с тих глас, чак поскърцва гласът ми от време на време от сподавена горчивина.

И казвам така:

Ето затова не трябва да са толкова бедни писателите в България! – казвам и въздъхвам, а жена ми ме поглежда и разбира, че няма как – ще трябва да изслуша думите ми. Още един пациент, нали така? Ами – ще го преглътне. Жена на писател е. И терапевт.

Ето затова писателите не трябва да бъдат така унизително...- тихо и гневно говоря аз – така мизерно и унизително бедни, така унизително и презрително заплатени...Ето затова не трябва да бъдат унижавани непрекъснато с подигравки във вид на пари и на липса на пари!

Защо? – пита с поглед жена ми.

Защото аз сега се опитвам да ти разкажа нещо. И да ти кажа – като се замисля по-сериозно – това, което искам да ти кажа е доста важно!

А ако бях по-самоуверен човек – щях да кажа, че е ужасно и наистина много много важно!

Кой определя кое колко е важно? – пита жена ми.

Ето това е! – вдигам пръст във въздуха аз. – За това говоря!

Кой определя кое колко е важно?! Ами естествено – казвам - тоя, който говори и тоя който слуша!

Но по-скоро тоя който говори – със своята тежест, авторитет, самоувереност и сила - внушава на тоя, който слуша, че това, което говори е важно. Знаеш - велики истини са казвани тихо и без увереност и самочувствие...и са оставали скрити и погребани под наглите лъжи и заблуди - с векове!

А наглите лъжи и заблуди, казвани гръмко и с огромно самочувствие и налагани с тонове авторитет – са ставали закони за цели векове. Нали добре знаем това?

Аз искам да ти кажа, че участвам в международен проект, че мой разказ е признат за най-добър в един международен проект по програма на Европейския съюз, но защото...

И съм готов да ревна, не да заплача, ами така – без сълзи да рева, да вия и да ръмжа - защото винаги когато се готвя да кажа някоя прекалено ярка и гадна истина ми става направо лошо – приплаква ми се.

Защото какво? – пита жена ми и чак отстъпва една крачка, за да ме погледне, както се гледа човек, който аха и ще припадне.

Защото в това няма пари...защото в писането...защото в шибаното писане, в шибаното изкуство, в шибаното слово, в шибания дух, в шибаното всичко, което аз правя...няма пари! Няма пари. И затова аз не смея да говоря за това! Срам ме е! Самият аз го смятам за незначително!

В писането нямало пари и затова то естествено става маловажно и незначително – няма какво да се лъжем! Една спасяваща живота операция струва милиони. Един тенис мач струва милиони. И за тях може да се говори много и силно. Но да занимаваш някого с някакви си разкази – малко нахално, нали? Как ще занимаваш някого с нещо, което не струва даже и колкото един стек цигари...

Пазарът така определял! Пазарът на олигофрените определя, че Фики Стораро струва хиляда пъти повече от мене. Че някой глупчо с дълги крака и празна глава струва един милион пъти повече от мене. И даже и умни хора ми казват, че така трябва...и че трябва да си трая и че говоря глупости, когато кажа, че Пазарът не е някакъв бог, някакъв Молох, та да го приемам безропотно. Това, че оценяването на Словото е унизително за Словото, е просто оценката на хора, а не оценката на пазара! Тия хора са виновни, а не някакъв пазар! И искам да се знае, че това - оценката на Словото на писателите да е така презрителна...това Не е хубаво!

Не е хубаво, защото води до ужас, това води до подивяване, до мрак и смъртоносна глупост!

Не викай – казва жена ми тихо – аз чувам. Не се ядосвай. Разбирам те.

Да... – ръкомахам аз и се задушавам от безсилие. – Аз нямам самочувствие сега, когато ти си работила, да ти кажа, че и аз съм работил. Че съм работил усилено. Че съм работил зверски. И сега и във всичките тия години. Нямам самочувствие да те занимавам с успеха си. Защото ти си работила, а аз – неплатен и неоценен – защото мамка им олигофренска така определял Пазара – излиза, че не съм работил!

Защото в нашите глави, във всички наши промити от консуматорската белина мозъци царува нагласата, че Е РАБОТИЛ И ЗАСЛУЖАВА ДА ГОВОРИ ЗА РАБОТАТА СИ И ДА ЗАНИМАВА ДРУГИТЕ С УСПЕХИТЕ СИ САМО ТОЯ, КОЙТО Е ИЗКАРАЛ ПАРИ!МНОГО ПАРИ!

И аз вече викам и се облягам на една ограда, защото ми се вие свят.

Какво? – казвам вече тихо аз – Да се откажа?! Щото в литературата няма пари, в писането няма пари, в словото няма пари, в изкуството, поне в честното и високото – няма пари...и аз да се откажа...и да стана копирайтър в рекламна агенция?! И да рекламирам алкохол, храна за котки, тоалетна хартия и спа центрове за малоумните бизнесменчета и техните силиконено-бъдисебе си курви?!
Да стана нещо друго? Но не писател...Нещо друго – в което има пари?! А има пари както е известно предимно в недостойните неща...

Само не ми казвай – в медицината има, а ти си лекар! Има пари в медицината там, където - чрез страданието им - безжалостно и безсрамно се изнудват невинни страдащи хора...
В чистата и свещена медицина на Помагането има пари колкото да не умреш от глад!
...И ти знаеш това и всеки го знае, ама всички се правят на ударени...защото всеки е направил някакви мръсни компромиси в живота си и затова толерира ВЪОБЩЕ ВСИЧКИ МРЪСНИ И ЖАЛКИ КОМПРОМИСИ И НЕЧЕСТНОСТИ!

Да стана общ работник? Това ли трябва да направя, след като двайсет години съм бил писател...и все пак...наистина съм постигал успехи?!

Да стана общ работник или автотенекеджия, за да мога да говоря без срам и неудобство за работата си и за проблемите в нея и за успехите си в нея?!

Да се откажа от литературата и да стана чиновник в общината или продавач на космодиск - защото просто пазарът не бил такъв и онакъв?!...

Че пазарът не се ли формира от съзнателните и целенасочени усилия на участниците в него? Не зависи ли пазарът и от мене и от всички подобни на мене? Та нима аз не направих така – заедно с Георги Господинов, с Деян Енев, с Милен Русков, с Иво Сиромахов, с Капка Касабова и Чарли Парушев, с Тома Марков, с Васил Георгиев и с още много и много други, не направихме ли така, че от положение, в което се казваше: Няма вече българска литература, няма абсолютно никакъв пазар за българските книги...защото това беше положението през 2000-а пък и след това...не направихме ли така, че българските книги да са наравно с разните там шибани американски бестселъри – да са на първа линия, по-търсени от българите даже и от автобиографиите на мутри, даже и от тъпотиите на Дан Браун...поне по-търсени от умните българи? Не направихме ли ние това – а това не е ли ПРОМЯНА НА ПАЗАРА?

Казвам всичко това и вече съм успокоен и въздишам и ме е срам, че съм занимавал умореното внимание на жена ми с моите неща. Те са важни, но не за такъв момент, все пак...А всъщност – защо не за такъв момент?

И ако аз не смея да кажа нищо, и ме е срам да говоря на хората за своето писане...и ако от бедност, от унижения, от това „пазарът е такъв, ти не си нужен, ти не си важен, никой не те търси, никой не се интересува от тебе, пари за тебе няма, така че ти си последен боклук...” – ако е така – какви ще са моите послания?

Какво ще е моето слово? Какъв е тоя писател, който се чувства непрекъснато губещ смачкан, презрян...Пише ли такъв човек Илиада? Пише ли един такъв човек Осъдени души? Пише ли един такъв човек Ана Каренина? Такъв човек– срамуващ се да говори силно за своя труд и да говори за него като за най-важно нещо...човек, който се срамува да говори, защото в тоя труд няма пари и затова изглежда като мързеливо губене на време...Такъв писател как ще говори на народа? И какво ще му каже?

И аз знам, че наглият, обезумял от безсмислена наглост съвременен мразител на всичко и консуматор ще каже: Това е положението, оправяй се, боклук такъв.

Все едно като „това е положението” - и значи, че положението НЕ Е ОТВРАТИТЕЛНО?
И че не трябва да се борим срещу това Положение, докато не го променим?!

Да станеш слуга, подмазвач или палач – защото е по-доходно от това да си писател...Това ли е вашият съвет, наглеци такива? – викам аз и вече не знам към кого се обръщам.

А жена ми ме прегръща и казва: Хайде да си вървим. Хората те слушат. Ще те помислят за луд. Ти си известен и хората те гледат с лошо око. Защото ги интересува не какво си написал, ами дали пиеш или не. И като викаш – ще потрият ръце и ще си кажат – тоя пак се е натряскал. Така че – по леко. – засмива се жена ми. Хващаме се под ръка и тръгваме към колата.

Аз се смея тихо. А тя пита: Какво смешно има пък сега.

А аз викам: Ми колко ли смешно ще звучи на румънски тоя разказ, дето го написах...

И продължаваме напред през снега.