Българският позор

Коментар на Любослава Русева за сайта „Редута“

Проектантът на причудливата настилка около „Свети Седмочисленици“ изглежда разстроен. „Защото така е много хубаво и много ми харесва. Аз съм проектант – имам това право“, отговаря той на въпроса защо е избрал плочките с шарки за площада пред църквата. В качеството си на автор смятал, че е свободен да реализира своите намерения, „а не да искам разрешения“. Освен това подобни шарки имало и по света, т.е. колкото и да е разстроен, не губи самообладание, нито самочувствие. Даже малко го играе неразбран поради величавостта на творческите си инвенции, също като зъболекаря – импресионист на Уди Алън. „Реших мостът й да бъде внушителен и сводест, с необуздани и възпламеняващи зъби, щръкнали във всички посоки като огнени пламъци! А тя се разстройва, защото мостът не се помествал в устата й! Глупава еснафка, идва ми направо да я смажа“…

Че е неразбран – неразбран е, понеже да твърдиш, че нещо е „много хубаво“, когато е отвратително, е напълно неразбираемо. Но пък как иначе да оправдае безвкусицата, граничеща с престъпление? А може и наистина да си му харесва и да вярва, че щом кривият плочник бъде фугиран и измит, ще заприлича на площада пред „Ленбаххаус” в Мюнхен. „Ако някой каже, че материалът пред „Св. Седмочисленици“ не е качествен, то той просто няма компетенции“, надува бузи архитектът, нищо че от избора на шарките до начина, по който плочките са наредени, се носи мирис на тоалетна в провинциална автогара. Човекът не пада по гръб, тъй като следва да защити солидния си хонорар за безобразието, заради което в Япония би получил петгодишна присъда. И не се шегувам: през 2006 г. архитектът Хидестугу Анеха влезе в затвора и плати глоба в размер на 1.8 млн. йени за проектирането на кошмарни сгради!

Вярно, Анеха си изпати, задето беше фалшифицирал документи, за да прикрие факта, че е използвал по-евтини материали, но в основата на проблемите му стоеше тънкият усет на японците за естетика. Самият той не си направи харакири, ама и не посмя да защитава грозотиите си (ако не ме лъже паметта, дори публично се извини). Вероятно и през ум не му е минало да нарича критиците си „хейтъри“, а по засрамено наведената му глава в съда би следвало на свой ред да отсъдим, че е изпитвал неудобство от стореното. Във всеки случай попаднах на няколко снимки, където изглежда смирен и покаян, на тях няма и следа от арогантността и дебелоочието на негови колеги от някои европейски столици.

Като стана дума за столици, веднага се сещам как Константин Иречек заварва нашата, когато пристига тук през ноември 1879 г.: „Първи впечатления от София: крива улица с дървета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село. По улиците огромни гьолища – българска Венеция.“ Четири години по-късно положението се е променило, само дето е още по-окаяно: „Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Чашата на това ориенталско нехайство и яваш, яваш, на тази неопределеност, е съвършено препълнена“. Малко преди да си замине през септември 1884 г., в дневника си отчаяно пише: „Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение“, като сетне не крие нетърпението си да се махне от това място: „Спах облечен, някак си в полусъница – последната нощ в София“…

Към днешна дата българската столица има същото неприятно излъчване, макар че Иречек не е имал предвид само отвращението си от облика на града. Но тъй като всеки град е отражение на хората, които управляват, както и на онези, които го населяват, очакванията той да изглежда по-различно от тях са несъстоятелни. И в случая проблемът не се изчерпва единствено с липсата на вкус, нито с корупционните практики, които движат проектите за „облагородяване“, или с нехайството при изпълнението на ремонтите. Заобиколени от грозота, ние сме приели, че грозотата е нещо естествено, дори имаме удивителния талант да я създаваме и поддържаме. Оттам и плочките с шарките, и стихийното закърпване на старите панелки, и странните израстъци из новите квартали.

Всичко това обаче е само видимата страна от нещо много по-лошо – фаталната деградация на усещането, че живеем заедно, а за да живеем заедно добре, от нас се изисква приличие в отношението към другите. Дори големите естети в социалните мрежи, които иначе основателно се подиграват и възмущават от поредната гнусота в центъра на София, не могат да отрекат, че трябва да говорим за вече вкоренен манталитет и тежък недоимък на градска култура. В столицата се вихри душевността на селяка-индивидуалист, който гони единствено личния си интерес във всяко колективно дело. Един наплесква санираното в розово, друг сменя дограмата с кафява, трети обгражда балкона си с тухли и ги зарязва неизмазани, четвърти дупчи и прокарва кабели, без да го е еня за съседите. Понеже „може и така“, а ако не става – „карай да върви“, всичко се върши нефелно, през пръсти, без капка уважение към общото.

Впрочем в „Бит и душевност на нашия народ“ Иван Хаджийски описва тази невъзможност да си създадем приятна за колективно живеене среда с един парадоксален обичай на габровци. Преди да си приготвят обща манджа, всеки набучвал с клечка продуктите, които си е донесъл, за да ги различава. Това странно съдружие не ги смущавало, макар вътре да слагали какво ли не. И често, разбира се, се получавал страшен буламач, който едва ставал за преглъщане.

София, но и не само тя, е ей такава гадна манджа, пълна с клечки под произволни ъгли, оси и пространствени перспективи, безразборно стърчащи по вертикала и смайващи погледа с абсурдни скосявания, тук-таме увенчани с готически покриви с климатици. Не ни дреме, че една съставка не се връзва с останалите, свикнали сме с това, но и никога у нас не е имало инстинктивна тревога и съпротива срещу безвкусицата. Да, страшни селяндури взимат решения какво да бълбука в казана; да, обществените поръчки за преустройство се пускат с ясна цел и тя съвсем не е качеството, само че нека сме честни: не заслужаваме друго. Кал, боклуци, прахоляци, плаващи плочки и изобщо мизерия – щом самите ние сме калпави да си подредим общ дом и общ живот, няма на кого да се сърдим. И ще си сърбаме буламачите, колкото и да сме възмутени от непрофесионализма и бездарието на готвачите, защото възмущението от другите все пак трябва да се предшества от известна самовзискателност.

Откъде тогава да очакваме самокритичност и у проектанта на плочника? Напротив, той е в правото си да се защити, ако ще с огромни дози наглост, пък и търпеливият данъкоплатец е търпелив и поради собствената си гузност. Същият данъкоплатец знае прекрасно, че падне ли му, ще свърши същото, както обичайно гледа и своята работа. Положението е „като знам какъв инженер съм, не смея да отида на лекар“ (така разправял навремето някакъв по-почтен некадърник), а некадърността и безотговорността, в комплект с алчност и нахалство, раждат напълно предвидими резултати. Това сме, такива сме си, без особено значение дали днес ще ни управлява ГЕРБ, а утре – ЕРБГ или БРЕГ. Неслучайно Иречек пише, отново нямайки предвид единствено града: „София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница“.

Простотията – войнстваща, но най-вече овластена, е способна да помете градове, паланки, че и цели държави, но какво друго сме в състояние да поднесем? Отровната и грозна среда е тъкмо наше дело, „българска работа“, ако цитирам пак Хаджийски. Демек работа „необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“…

Е, Хаджийски всъщност се наема да обори песимистичните и преди всичко прибързани, а оттам и погрешни, обобщения. Печалните герои обаче са пред очите ни, изтъпанили са се в огледалото, в което поглеждаме сутрин, но и често забравяме да го правим. Или нарочно пропускаме, за да не видим и необмисленост, и недомисленост, и нескопосаност – всичко онова, което подиграваме и осъждаме във Фейсбук, заблуждавайки се, че сме щастливо изключение от позорното правило.

Хак ни е, уви, „много е хубаво“. Даже плочките пред църквата спокойно могат да бъдат оставени и без фугиране. И никакво миене, моля, нека навсякъде се стеле прах, а ремонтните ограждения останат завинаги! Това е единственият начин поне донякъде да скрием грозотата, поне донякъде да притъпим срама. Ако въобще го има, понеже по нищо не личи да се срамуваме от себе си, камо ли от упоритостта да се самозалъгваме, че можем нещо повече.

„Позор! Позор!“, викаше някакъв мъж на централна столична улица в опита си да предпази минувачите от падаща мазилка. После се оказа, че е чех и всъщност им крещи да внимават, но прозвуча съвсем точно, абсолютно на място. Една справедлива присъда.