Малоумно, чак олигофренско

И до днес в камбанарията на катедралата в Модена стои едно ведро. Но не какво да е ведро, а такова, заради което се е водила битка. И не просто битка, ами цяла война, продължила 22 години. Тя започнала през 1325 г., когато войници от Модена откраднали дървена кофа от кладенец в Болоня. Градовете-съперници отдавна търсели повод да се хванат за гушите, та щом моденци отказали да върнат ведрото, болонци тутакси извадили вилите и сопите.

И до днес този пример фигурира в класациите за най-нелепите конфликти, където ще срещнем всевъзможни щуротии. Например за онзи шведски крал, който през 1653 г. разглеждал проект за съюзнически договор с Полша, но за беда забелязал, че след изброените му титли изразът „и прочее” се повтарял два пъти, а след тези на полския монарх – три пъти. Почувствал се засегнат, разбира се, също като венецианския посланик, пред когото владетелят на Османската империя в края на 15 век нарекъл Венеция „страна на маймуни“. И знаете ли защо? Посланикът казал, че няма брада, в която да се закълне в думите си според източния етикет, и султанът не се сдържал грубо да му се присмее. Достатъчен повод Венецианската република да започне военни действия срещу Турция!

Е, някой път и посланиците не са стока, за което можем да съдим по следния спомен:

„Той почна със заповеднически, оскърбителен тон да ме предупреждава, че Царят не бил доволен от поведението ми, заради това ми заповядвал да разтуря Камарата, да задържа генералите поне още две години и да сложа пълномощията си.

– Защото – тъй се изрази Йонин буквално – Царят Ви даде пълномощията и сега Ви ги взема обратно.

– Да не бяхте пратен при мен от Царя, аз щях да повикам един лакей и да му заповядам да Ви изхвърли навън! – му казах.

Тогава той ми заяви:

-Като г-н Йонин аз Ви моля да ме извините за израженията, които употребих, но като на пратеник на Негово Величество принуден съм да Ви повторя, че съм получил заповед от Царя да Ви държа такъв език!“

Това изповядва пред дворцовия си пастор княз Александър Батенберг, след като току-що се е срещнал с руския посланик Александър Йонин. Иронията е забележителна, понеже само две години по-рано князът е осъществил първия държавен преврат в новата българска история. Конституцията е суспендирана, страната е разделена на пет области, а всяка област е поставена под абсолютната власт на чрезвичайни комисари. До един те са руски военни, от които много скоро Батенберг се оказва в пълна зависимост. За да се отърве от тяхната страховита опека, през 1883 г. князът е принуден да възстанови конституцията, с което вбесява своя братовчед. А той е самият Всеросийски император Александър III, същият, който заповядва на Йонин да унижава българския владетел.

Преди да се стигне дотук, предшественикът на Йонин – Михаил Хитрово, победоносно обикаля страната, съпроводен от княза. Даже в „Превратът“ Захари Стоянов описва една срамна сцена: комисарят на Русе полковник Лонгвенов нарежда на местното население не просто да посрещне височайшия файтон с радостни възгласи, ами конете да бъдат разпрегнати и на тяхно място да бъдат впрегнати неколцина мъже. „Естествено бе, че погледът не може да падне на никого други, освен на хероите от Шипка – опълченците, които се бяха наредили до князовата кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.“ Гецо първоначално се колебае, понеже „не е почтено и достойно нещо да става човек четвероножен, да взема образа на добитък“, но накрая все пак се съгласява. И някогашните опълченци са впрегнати в хамутите, за да теглят файтона, докато публиката вика гръмогласно и хвърля букети, които падат „както в краката на скъпите гости, така и по главите на човекообразните коние“…

А ето и друга историческа ирония: по онова време бъдещият пламенен русофил Драган Цанков пише писмо до Хитрово, в което го пита защо руските офицери кръстосат княжеството, за да плашат населението, че без тях турците пак ще превземат България. И самичък си отговаря с прочутите думи на древния мъдрец към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото!“. Естествено, Хитрово моментално иска арестуването на писмоподателя, но князът проявява разум с аргумента, че не желае да му се създава ореол на мъченик. Груба грешка, между другото, защото ако беше арестуван, на Цанков надали щеше да му хрумне да се превръща в русофил.

Впрочем да станеш от русофоб русофил, наистина е много по-трудно, отколкото обратното. И това се забелязва още при дядо Вазов, който написал „Здравствуйте, братушки“, но в разгара на руското нападение срещу България през Първата световна война направо ги разпердушинил:

„О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви ликът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!“

Вярно, Вазов дълго не забелязвал склонността на русите към подлост, каквато те проявили и по време на Съединението, та Стефан Стамболов побеснял: „Тя (Русия) употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.“ Не се знае обаче как народният поет би реагирал, ако беше поживял още четири години, за да стане свидетел и на атентата в църквата „Света Неделя“ по заповед на Москва. Съдейки по преобръщането му в стихотворението „На руските воини“, дали и неговото русофилство нямаше да бъде окончателно взривено?

Като стана дума за „Света Неделя“, след атентата храмът все пак е възстановен и към днешна дата няма нищо лошо пред него да греят коледни дръвчета. Включително елхи, подарени от Москва, макар че в интерес на истината е странно те да бъдат инсталирани точно пред тази препатила църква. Пак в интерес на истината, и това сигурно бихме преглътнали, ако обаче подаръкът не дразни с украсата си от петолъчки, пред които висят Дед Мороз и Снегурочка. И за който е ясно, че подобно на болонската кофа, е невъзможно да не предизвика възмущение и отпор от страна на русофобите.

Е, в такъв случай не бива да ни учудва, че неколцина от тях тази година се събраха на протест пред московското дръвче, атакуван от противниковия лагер със залп от насмешки. Един негов представител дори нарече протестиращите „олигофрени и малоумници“, но всичко вероятно щеше да мине и да замине, ако руското посолство не беше препечатало мнението му на страницата си във Фейсбук. Отгоре на всичко то продължи да фигурира там и когато българската държава изпрати при съветник от посолството заместващия директора на дирекция „Източна Европа и Централна Азия“, за да изрази единствено „разочарование“ по повод публикуването на обидни квалификации – обстоятелство, което през 15 век сигурно би провокирало сериозен конфликт, ако не и война…

Това ще рече, че българската държава, първо, е изключително глупава, щом е очаквала една ужким невинна провокация с Дед Мороз и петолъчките да предизвика бурен възторг и неистова радост. И, второ, че тя няма характера да поиска извинение за препечатването на обиди, нито да настоява за обяснение защо те продължават да стоят на страницата на посолството в социалната мрежа. Може и да е пресилено да се каже, че свежда коленопреклонно глава пред наместниците на Путин в България, която все повече заприличва не на независима държава, а на Задунайская губерния (по „Демократична България“), но със сигурност е вярно, че последна грижа на родните институции е да пазят достойнството на българските граждани. За тях то не струва и едно пробито ведро, та нищо чудно и да благодарят, че руските дипломати (?) не са ги нарекли маймуни.

А и защо, впрочем, да не ни нарекат, след като подобно презрително отношение ще бъде напълно заслужено? На тяхно място бих оставила елхата чак до Трети март, когато пак ще проводя руския патриарх, за да се скара на президента, че не благодарим за Освобождението единствено на Русия. При такава мекушавост и сервилност даже бих поискала извинение, задето Раковски някога написал, че „русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част“, а защо не и за лютата клетва на Захари Стоянов: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман!…“.

Положението наистина е „аман“, заради което расте недоумението как у нас все още се въдят отявлени русофили. Някога Остап Бендер беше казал, че е хубаво да се обича съветската власт, но трябва и нещо да се работи, а нашите русофили, изглежда, са превърнали любовта си в професия. Дали е добре заплатена, не мога да твърдя, както самите те убедено наричат платени „жълтопаветните малоумници“; спорно е и дали обичат руската култура, език, традиции, славянството, православието, или по-скоро Путин и управленския модел, който той олицетворява. Прави впечатление обаче, че го играят „леви“, а нямат нищо против свръхбогатата олигархична прослойка, която владее днешна Русия, и дори се пишат патриоти, което ни най-малко не им пречи да се радват, когато последната ни се подиграва. „Как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледат да дойдат неприятелите по-скоро у нас“, ядосваше се Стамболов, но е възможно, види се, колкото е и тъпо.

Не, даже много тъпо, защото провокации от типа „Разделяй, за да владееш“ не са продуктивни, а точно обратното – допълнително настройват срещу Русия. Но поне от тази гледна точка са и много полезни, тъй като не оставят никакво съмнение как тя гледа на нас и какво е нивото на дипломатите, които ни е изпратила. Жалко, за съжаление, каквото българските институции правят всичко възможно, за да докажат, че им подхожда…

Остава само на идващия Трети март да направим едно чудесно посрещане на височайш руски гост, в което премиерът и външната ни министърка да се навият да „вземат образа на добитък“. Впрегнати в хамутите, за да теглят файтона, публиката ще вика гръмогласно и ще хвърля букети, та гостът да изпита дълбоко задоволство от българското унижение. Или по-точно самоунижение, защото безгръбначието под формата на изказано под сурдинка „разочарование“ е доста по-малоумно дори от това въобще да не реагираш. Дори от това просто да замълчиш, вместо да потвърждаваш, че си нелеп и смешен, за да не кажа и истински олигофрен.