Защо заплатите у нас са ниски?

По една стара традиция на линейното мислене се допуска, че едни страни са по-богати (съответно и заплатите са по-високи) от други поради постигнатата по-висока производителност на труда. Затова, „ако искате да станете като другите, просто увеличавайте производителността на труда“, в частност – „ръстът на заплащането е и ще бъде функция от ръста на производителността на труда“.

България е чудесен пример за проверка на горната теза. Минималната заплата в страната през 2018 г. е 64% от тази в Румъния, 30% от тази в Испания, 17,4% от тази в Германия и 13% от тази в Люксембург (в размер съответно на 260,76 евро, на 407,45 евро, на 858,55 евро, на 1498,0 евро и на 1998,59 евро). Не по-различно е положението при средните работни заплати (в България тя е 558 евро за третото тримесечие – под нивото на минималната заплата в 12 от страните членки на ЕС).

Наистина ли производителността на труда е единствената причина България да има най-ниски минимални и средни заплати в ЕС?

Ако вземем за оценка БВП на един човек в същите страни (не на един зает!) през 2017 г., то той е бил 8,077 долара в България, 10,785 долара в Румъния, 28,358 долара в Испания, 44,769 долара в Германия и 105,863 долара в Люксембург. Обратно казано, производителността на труда на един човек от населението в България е била 74,9% от тази в Румъния, 28,5% от тази в Испания, 18% от тази в Германия и 8% от тази в Люксембург.

Или, отклонението на отношението „минимална заплата – производителност на труда“ на България спрямо Румъния е -10,9 процентни пункта, спрямо Испания е +1,5, спрямо Германия е -0,6 и спрямо Люксембург е +12,2. Статистически погледнато, не се доказва пряка връзка на заплащането с производителността на труда. Икономически казано, производителността на труда е много важен факто за равнището на доходите, но… не е основен.

Кои са, следователно, основните причини най-ниските доходи на заетите лица в Европейския съюз да са българските?

Първо, структурата на икономиката на България е типична за третичен периферен капитализъм (2). Докато централноевропейските страни притежават икономически структури, насочени към производството на блага (продукти и услуги) за крайния потребител, то икономиките на „периферните“ страни притежават разкъсано дребностоково производство; експортират евтини допълващи продукти и необработени природни и селскостопански суровини; разчитат на краткосрочен туризъм и недостатъчни помощи за догонващ икономически растеж от ЕС. Секторите, които създават продукция с висока добавена стойност, се развиват бавно и рисково поради следващата причина.

Второ, свободната миграция на страните от периферията към страните от центъра на ЕС. Напълно естествено, всеки човек, загрижен за бъдещето на себе си и своето семейство, търси по-високо заплащане и по-достойни условия на живот в страните, където те се предлагат. Страните-членки на ЕС, които получават абсолютно безплатно тези подаръци на млади и квалифицирани кадри, се наслаждават и насърчават подобна миграция. Тази тенденция подпомага икономическия растеж в по-развитите страни. Но, същевременно, страните-донори като Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Полша и т.н. намаляват количествено и губят ценен човешки капитал. Ако направим елементарен опит за изчисление на реализираните държавни инвестиции в човешки капитал само за напусналите български граждани, то за около 2 млн. души държавата е влагала по 20 г. за всеки от тях по 2000 лв. годишно (по осъвременени цени), то загубата на страната е 40 млрд. евро; а по линия на пропуснатите ползи в следващите 40 години от всеки от „напусналите“ (при сегашна производителност на труда) сумата набъбва на фантастичните 566 млрд. евро. Тази ситуация за демографски провалените страни се характеризира като двойно наказание.

Трето, в страните с периферен третичен капитализъм са налице по-силни позиции на капитала спрямо наемния труд. Както беше доказано по-горе, не само по-ниската производителност на труда в периферните страни на ЕС е причината за по-ниските доходи; важна друга причина е съотношението „високи доходи – ниски доходи“, което в България е най-напрегнато, измервано чрез известния коефициент на Джини – 40,2 – най-високото неравенство в ЕС, където средно е 30,3! По-голямо неравенство е регистрирано в САЩ, Китай и Бразилия, но не и в друга страна от ЕС.

Илюзия е, че нарастването на производителността на труда в България – само по себе си – ще доведе до настигане на средното ниво на доходите в Европейския съюз. Но ако Брюксел погледне през очите на обикновения български или румънски гражданин, решенията му нито ще са толкова дългосрочни, нито толкова в полза на централна и северна Европа. Що се отнася до България, държавната политика по доходите и данъчното облагане със сигурност се нуждаят от сериозни корекции.

(1) Заглавието е на ФАКТИ

(2) Първичен по известната класификация са САЩ, вторичен – развитите страни в ЕС.

Източник: списание „Мениджър“, Бр. 12, 2018, с. 116-118.