9 септември 1944 г. и другото след него

Коментар на Владимир Костов

Имам предвид да ги оценим без политикантство и партизанщина. А с усилие да бъдем по-верни на историята и да служим на националния интерес.

Първата стъпка към подобна оценка е осъзнаването, че 9.09.1944 и последвалите го 1 - 2 години са едно, а дошлите след тях четири десетилетия и нещо - друго. Съвсем друго - бих казал, като мое лично мнение.

9.09.1944 и последвалите го 2 - 3 години не са нещо значително за Втората световна война в цялост. Но за България са изключителни.

Въпреки общо взето предпазливите действия през войната и на монарха и на правителствата, и на опозицията, в смутните месеци на втората половина на 1944, България е можело да изпадне в тежко положение и да плати с лихвите и за “символичната война” срещу Великобритания и САЩ, и за “символичния неутралитет “ спрямо СССР. Ако Москва не беше се възползвала от уговорката със съюзниците си, че България ще бъде в съветската зона на влияние и не беше стъпила с тежестта на Червената армия на българска земя, какво? Аз поне не успявам да въобразя, в тогавашната обстановка, какво друго, по-добро за България, е можело да се случи.

Да, Съветският съюз търси да реализира свои интереси - защо му е иначе зона на влияние, но той още няма своя политика за съветизация на други държави в следвоенния период. Нито Западът - политика за противопоставяне на една провеждана от Москва съветизация.

И едното и другото идват бързо след края на войната. С подновяването на съперничеството за световно лидерство.

Западът, начело със САЩ, залага на вече изпитана политика - активни стопански връзки, технологична и научна ефективност, военни съюзи.
Съветският съюз не успява да подеме своя, максимално открита за и към света, политика. Управляващата партийна бюрокрация в СССР, и макар и с някои различия и тази в страните от зоната на съветско влияние, поставя като своя главна цел, укрепването и стабилизацията си във властта. Разбира се, това става за сметка на обществото, за сметка на динамичността и ефикасността в много решаващи области.

Налагането, вместо нужната за СССР в следвоенната реалност отворена и динамична политика, на една консервираща линия за приоритетно укрепване на управляващата бюрокрация, не закъснява да даде фатални последици. Конфликти между СССР и Югославия, Албания, Китай. Охладяване на отношенията с новоосвободилите се колонии. Неуспешен експеримент с Информбюро. Конфликти с партиите от течението на “еврокомунизма”. Сериозни кризи в ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша. Неумение да се използват военните победи в Северна Корея и във Виетнам. Стопански и научен застой и блокиране смяната на поколенията в управлението.

Вместо да излезе с амбициозна политика за световно лидерство, съветската бюрокрация се крие зад призиви като “ще стигнем и задминем американците!”, и утопичния блян “за мирно съвместно съществуване!”. И така, докато тази бюрокрация не сложи кръст и на самия Съветски съюз, с надеждата да запази каквото може от собствените си интереси.

Ето тази действителност, а не някогашният победен ход на съветската армия, определя политиката, мисленето, действията и на българската партийна и държавна бюрокрация до промените в края на 1989. Осъществени по инициатива на Москва и с активното участие на нейната агентура в София.

Влиянието на тези четири десетилетия и нещо върху живота на българското общество не завършва въпреки изминалите 30 години от 1989. Но за да познаем и се съобразяваме с това влияние в съответствие с българските национални интереси, първото условие е да го осъзнаем. Такова каквото е било, и е. За лошо, и за добро.