Русия пред 1917 година?

Президентът се е превърнал в цар, властта му изглежда абсолютна. Но недоволството на народа расте и може би пак сме на прага на някаква революция, като тази през 1917 – констатира за „Дойче веле“ известният руски писател Виктор Ерофеев.

Днес сме на път да се възправим от руините. Плуваме в море от съсипани ценности. Запазили сме се като народ, но ни липсват общите същностни представи за живота. Всеки стиска своята торбичка с ценности, които се търкалят в нея подобно на лъскави топчета. Топчета има както за великата руска империя, така и за сталинизма, за вечния бунт и съпротивата, за демокрацията и за безплодната екзалтираност, за либерализма и обожанието към властта. Следват по-особените топчета на старите руски средновековни представи за доброто и злото, тези на православието, но и на открития цинизъм и истинското безчестие. Торбичките съдържат и страх, и патриотизъм, угодничество, космополитност, лукавство, чуждопоклонничество и собственоръчно направен фашизъм.

Едва ли в Русия могат да се намерят и двама души, които да имат едни и същи ценности. Даже хората, които са си близки, притажават различни сбирки от топчета. В торбичките постоянно попадат нови попълнения, а някои от топчетата сменят значението си. Днес патриотизмът е едно, утре - друго. Системата е пределно объркана, вечни остават само подозрението и недоверието. Или недоспиването и гневът. Ако тръгнеш по московските улици, ще се натъкнеш все на недоспали хора. Никой не се смее. Въпреки това топчетета се насочват в една посока - нещо се променя. Всички вървим към революция. И повтаряме собствената си история.

Под знака на привидната радост

Встъпването на Путин във власт бе съпроводено от камбанен звън, благословията на патриарха и аплодисментите на лакеите. Празникът обаче бе мрачен, тъй като церемонията бе предшествана от ужасни сблъсъци между полицията и противниците на Путин. Подобно нещо в руската история е имало само веднъж - през 1825 г., когато декабристите се опълчват срещу новия цар Николай Първи. Те са заточени в Сибир, петима от тях са обесени. Този път официалната церемония премина под ехото на протестните викове на демонстрантите, бити в автобусите на полицията. След мирните демонстрации през зимата това бе рязък обрат към насилие. Държавната политика показа безкомпромисността си. И е много вероятно да тъгуваме за дребния и безпомощен Медведев.

Путин управлява от Кремъл, в центъра на град Москва, който не му даде и половината от подкрепата си. Дали ще се чувства добре в тази толкова враждебна Москва? Предложението на един от министрите му да премести столицата в Сибир може и да звучи куриозно, но има своите основания.

Путин надали ще предложи диалог на опозицията. По-скоро ще се заеме да създава една привидна двупартийна система. Третият му мандат така и така ще се състои само от привидности - за модернизация, за сътрудничество със Запада, за решаването на социалните проблеми. В действителност обаче сме свидетели на отдалечаване от Запада под влиянието на евроазиатската ориентация, и то при положение, че Русия никога не е откривала бъдещето си в насочването на изток.

Путин обича властта и надали ще се задоволи с шестгодишния си мандат. А с опозицията ще се оправи. Тя е широка, но не представлява целия народ, а и е разпокъсана. В протестите от шести май имаше и нещо отчаяно. За разлика от демонстрациите през зимата, тези протести бяха водени от най-радикалните сили на опозицията, които се надяват на един вид "Оранжева революция".

Дали няма да има нова разправа с недоволните?

Дали Путин ще помилва новите декабристи, дали ще организира публични процеси? Сега той е царят, общественото мнение не го интересува. И можем само да се надяваме, че царят няма да се превърне в див звяр. Общественият мир, към който поддръжниците на Путин призовават в името на Русия е всъщност опасна за живота на страната стагнация. А продължителността й, на фона на проспериращ Китай и редом с Европа, ще зависи от цената на петрола. Както и от търпението на безучастното население в провинцията. Разединената в отношението си към Путин страна наподобява клатушкащ се инвалид.

Никой не знае колко време ще мине, докато започне революцията. През 1916 Ленин все още не подозираше, че тя е пред вратата. Но най-важното вече е факт: започнахме да мислим какво ще се случи след това. Големи революционни писатели и поети като Маяковски днес няма. Либералните сили в страната са слаби. Но справедливият народен гняв е налице, и става все по-голям. А силата на държавата отслабва - с нейните глупости, провокации и страх. Държавата обаче разполага и с решителност - няма да дадем властта! А и всички си спомнят какво се случи с кулаците и капитализма. Хората още не са забравили разстрела на царското семейство.

Колко палати бяха построени в околностите на Москва! Хиляди. С крадени пари. Кой ще ни ги върне? Мечтая за революция, но не си я пожелавам. В мечтите си виждам една страна, обединена от стойности и култура, виждам един разумен и просветен регент, който води народа. О, Боже! Това са мечтите на руските революционери от 19 век! Обратно в реалността. Би било хубаво просто да живееш в една нормална страна. С честни избори. С полиция, която поне донякъде проявява човешко отношение. Както изглежда - не сме заслужили това.