Тема на ФАКТИ: Късно ли е България да започне отначало? (част 1)

''Лустрация''. Това една е крайно непопулярна дума в текущия обществено-политически живот на България. Мейнстрийм медиите изобщо не се интересуват от нея, а това до голяма степен предопределя и непросветеността на голяма част от населението на страната. Особено важно – на младите хора.

Какво всъщност е лустрацията? Най-просто казано, а и в аспекта, който ще разглеждаме в предстоящата поредица, това е една възможност да бъдат ограничени определени права на хора, които са били съпричастни към репресивния апарат на властвалата до 1989г. в България Българска комунистическа партия (БКП). Това включва агентите на Държавна сигурност, висшия елит на БКП, редовите членове на партията и всички други, които са били активно съпричастни към тогавашната комунистическа власт.

Какви права да им бъдат отнети? Да не могат да заемат висши постове в държавната администрация. Като освен първосигналната асоциация с длъжностите министър-председател и президент, лустрационните мерки трябва да важат и за ректори на държавни университети, генерални директори на държавни медии и други.

В страни като Унгария, Чехословакия (днешна Чехия) и Германия, под една или друга форма - лустрацията е проведена. Днес в тези страни хората живеят по-добре във всякакъв смисъл, всяко едно международно проучване го потвърждава. А в този ред на мисли, със сигурност в България не малка част от младите хора се питат ''защо''? А след като най-често не могат да си отговорят, просто емигрират. Дали неосъществената декомунизационна лустрация в България не е една от причините за цялостното състояние на днешната българска държава? Може би ще разберем с времето.

Правим и уговорката, че в България все пак е имало някакъв опит за лустрация - пример за такъв закон в България е т.нар. Закон ''Панев'', който е написан от депутата от СДС Георги Панев през мандата на 36-то НС. Той има за цел лустрация на бившите членове на БКП като преподаватели във висшите учебни заведения. Законът ''Панев'' е отменен на 30 март 1995 г.

В тази първа част на темата ще Ви представим един разговор за това ''Късно ли е и как го направиха в Унгария и Чехословакия'', като наш събеседник бе блогърът Асен Генов, който е един от тези, които се вълнуват и поддържат идеята за лустрация в България.

Попитах Асен дали вече не е късно да се говори и мисли за реализация на лустрационни мерки в България спрямо комунистическия елит, бившите членове на БКП и агентите на ДС, а той ми отговори с един такъв.. нестихващ оптимизъм: ''Не. Не е късно, защото Законът за разкриване на досиетата за принадлежност към Държавна сигурност обхваща всички родени до 1973г. Родените през първата половина на 1973г. днес са на 46 години. Това е абсолютно активна възраст, в която човек е максимално ефективен в своята обществена, професионална, че дори и политическа дейност и кариера. Може да добавим 2-3 години, за да е имало време все пак тези хора да са били активно ангажирани със службите и да са установили връзки, които да са валидни и до днес. Лични, професионални, емоционални и всякакви. Оказва се, че ако изходим само от датата до която всички подлежат на проверка, а именно родените до 16 юли 1973 година, то ние имаме един много сериозен диапазон от хора между 47-8 и 57-8-годишна възраст, които е напълно възможно да са били ефективно ангажирани с дейност за репресивния апарат на комунистическата партия, възможно е и да са били на щатна длъжност в структурите на БКП, ДКМС, казионното ОФ и т.н. Тоест в момента ние все още имаме едно поколение във възраст между 48 и 58 години, което може да бъде лустрирано, ако имат съответните принадлежности към властвалия в България комунистически режим от 1944 до 1989 г. Умишлено не казвам над 58, защото към 60-годишна възраст е напълно логично човек да мисли за оттегляне от активния обществен и политически живот. Въпреки че има и изключения. Нашият министър-председател е 60-годишен, но няма никакви намерения да се оттегля от активния политически живот, независимо, че всички много добре знаем, че не е скъсал с комунистическата партия. Борисов отказва да се деполитизира в началото на прехода.''

Лустрацията в Чехия и Унгария - двата възможни примера за България:

''Ако хвърлим поглед към декомунизацията, която включва в себе си и лустрация, в страни от бившия социалистически лагер, можем да обособим два основни подхода, като в България има трети. Например в Чехословакия през 1990г. се правят усилия (успешни) да бъдат приети крайни норми, мерки, които са свързани с изключване на комунистическия елит и репресивните му органи, т.е тяхната тайна полиция и сътрудниците на Statna bezpecnost (чехословашката Държавна сигурност - Щатна безпечност), от ключови позиции в държавната администрация. Предвиждали са изключения, свързани с това лустрираният държавен или друг чиновник на висок пост в тяхната обществена подредба, да бъде понижен до пост, който не подлежи на лустрация. Тоест те са имали критерии докъде е възможно и откъде нататък не е допустимо. Това е първият подход!

Разбира се, коментирам тези страни, с ясното разбиране, че има скептици, има критици, които със сигурност биха подложили на съмнение ефективността и качеството на въпросните лустрационни и декомунизационни процеси.

Унгария, като че ли има малко по-мек, по-кадифен подход. При тях лустрацията започва някъде около 1994г. с комисии, които търсят истината, изследвайки и анализирайки фактите и обстоятелства около самоличността на държавните служители, които по някакъв начин са били свързани с репресивния апарат в Унгария преди 1989г. При тях, доколкото аз съм запознат с процеса, хората, които са били на такива постове, или е предстояло да ги заемат, са имали избора - или да декларират своето участие, своята принадлежност, или, че нямат такава. След което обаче, ако комисията установи неточност в тези данни, тя може и ще оповести със сигурност обстоятелствата, които въпросният кандидат за дадена обществена длъжност е премълчал. Това е вторият подход - унгарският.

Това са два възможни подхода. По-твърд, при който се прибягва към забрана (Чехословакия). Както и един по-мек, при който все пак обществото минава през един процес на оценка и евентуална прошка, което е добре. Дори бих казал, че е християнски подход (Унгария). Доколко обаче и кой заслужава да му бъдат простени евентуални съучастия или престъпления, извършени от техните репресивни органи, това със сигурност е обществен дебат, през който България не е преминала. Ние много добре знаем, че става въпрос за изключително жесток период на терор в първите месеци след Деветосептемврийския преврат. След което пък започва един по-продължителен период на също толкова жесток терор свързан с буквалното избиване на опозиция, инакомислещи, репресия срещу интелигенцията и т.н. Ние не само, че не сме преминали през този дебат като общество, но днес все още има партии и политици, които се заиграват с този сантимент по недалечното минало. Те се опитват да принизят разговора за оценката на историческите събития, критичната оценка, до едни смешни и жалки опити да изкарат всички нас, които настояваме за категорична, критична, негативна оценка за комунистическото минало, за някакви хора, чиито единствени аргументи се свеждат до това, че по времето на комунизма не е имало банани. Това беше факт, че нямаше банани. Но жестокият и зловещ факт е именно терорът, на който комунистическият елит и репресивните органи на комунистическата партия подложиха българските граждани.

Нашият случай тук наистина е третият ''път''. Ние стигнахме ''до под кривата круша на прехода''. Първо - закъсняхме с досиетата. Второ - те бяха прочистени. Впечатляващо за мен, един от хората, които беше пряко отговорен за това, беше вицепрезидент на Желю Желев (бел. ред. визира Атанас Семерджиев). Досиета се вадеха доскоро, във времето, в което живеем днес. От друга страна - ние ефективна лустрация нямахме. Бих свързал това дори с факта, че нашият Конституционен съд беше и все още в някаква степен е обвързан, преди повече, днес вероятно по-малко, с агентурата, с хора, които имат агентурно минало, свързано с Държавна сигурност и репресивния апарат на комунистическия режим.

По темата за вината, за отговорността и за изкуплението, това пък изобщо не можем да говорим, защото ни обявяват за някакви ''пещерни антикомунисти''. Впечатлявам се, че дори хора, които претендират, че са демократично мислещи, използват речника на депутата от БСП Александър Симов, който лепна етикета ''психодесни'' на хората, които са непримирими в своята оценка на комунистическото минало. Все още спорим дали антикомунизмът е важен за българския обществено-политически живот. Разбира се, че е важен, след като имаме закон, който обявява комунизма за престъпен. Един по-задълбочен политологичен анализ може да ни демонстрира много прилики между това, което се случи в България след 10.11.1989 г. и това, което се случи в Съветския съюз, днешната Руска федерация. По моя преценка, от целия ''Източен блок'', ние сме най-близо до този кронизъм, тази връзкарска, криминална икономика, която стъпва върху някаква носталгия по имперското величие на руската и после съветска империя. Има държави в света, в които може да попаднеш в затвора, подлагайки на съмнение холокоста, например, но няма държава по света, в която може да попаднеш в затвора, величаейки комунистическите сатрапи – Сталин и Ленин. А дори и в български мащаб - Димитров и прочее. Хора, които са пряко свързани с тоталната комунистическа репресия и терор в дните след 9 септември 1944 г.'', коментира Асен.

Слушах го с интерес, но ми се прищя да го прекъсна с въпроса: ''Кой подход, измежду чешкия и унгарския, е по-добър''?

‘’Аз сякаш съм склонен да се съглася с тези критици на ранните години на прехода, които са на мнение, че на ''Кръглата маса'' сe допуснаха недопустими компромиси и съглашения. Склонен съм да се съглася повече с тези, които настояваха за по-категорични искания. Примери могат да бъдат дадени. Ранните години в Чехословакия, а защо не и това, че в Германия не беше допуснато архивите на Щази (Източна Германия) да бъдат разграбени и унищожени. Склонен съм да се съглася по-скоро с тези, които твърдят, че може би трябваше да се върви към изваждане на комунистическата партия от обществено-политическия живот. Със забрана, с разпускане, с каквото и да е било. Фатална грешка бе допускането на тази мимикрия, при която самите комунисти промениха името си. Ще цитирам един от моите събеседници в моя видео формат ‘'Контракоментар'', Елена Поптодорова, която без да правим никакви други оценки, със сигурност е човек, който е бил свързан с социалистическата партия. Тя каза ясно, че: ''Тогава референдумът, който беше проведен в началото на 90-те години да се промени името на партията, е бил провеждан с уговорката, че това е временно, за малко''. Освен това, Филип Боков бе казал: ‘’БСП поема вината, но само с мезета‘‘. Тоест тази мимикрия, която се изразява в циничното отношение на самите комунисти, това беше недопустимо според мен и е една от фаталните грешки на прехода, чиито плодове в момента берем'', заяви той, с което като че ли се застъпи по-скоро за чешкия подход.

''За мен свалянето на кабинета на Филип Димитров беше своеобразно връщане на службите в играта. Вероятно по-прецизни, по-претенциозни и по-критични исторически анализатори на този период (ранните години на прехода) - не биха се съгласили изцяло с мен. Но нека си припомним какво стана. Тогава, а и днес има една известна фигура от прехода, свързана със службите - ген. Бриго Аспарухов. Той е свързван с един скандал около кабинета на Филип Димитров, т.нар. ''Оръжеен скандал''. По това време, през октомври 1990г. Филип Димитров поиска вот на доверие, който беше загубен заради няколко души отцепници от СДС, определени и наричани в медиите като ''мравките''. Също и благодарение на ДПС с изгряващата политическа звезда на агент Сава - Ахмед Доган. За мен това бе голямото завръщане на Държавна сигурност в играта.

Защо казвам голямото завръщане? В интервю за мен, журналистът Христо Христов – изследовател на архивите на Държавна сигурност, посочи един много интересен факт. През есента на 1990г., след падането на комунистическия режим, се провежда една среща между ръководството на тогавашната НРС (бел. ред. Национална разузнавателна служба, която е пряк наследник на Първо главно управление на ДС, а днес е Държавна агенция разузнаване) и ръководството на КГБ. Ще цитирам дословно думите на г-н Христов, който цитира дословно документи. Нашите служби казват: ''Другари, моля ви да продължавате да ни съдействате, искаме да ни обучавате'', а отговорът на съветските другари тогава е: ''Продължавайте да вербувате на идеологическа основа, комунизмът в момента е в криза, но ние ще се завърнем по-силни''. През 1992г. избухва този ''Oръжеен скандал'' и други обстоятелства, и участието на агент Сава, и неговата политическа партия довеждат до свалянето на Филип Димитров'', заяви още блогърът Асен Генов.

Има ли политическа партия, която има желанието, волята и способността да проведе лустрация в България, бе въпросът, който ме глождеше и в крайна сметка финално зададох.

''Въпросът не е в партия. Въпросът е дали има обществена нагласа. Мисля така, защото въпросът с това да се приемат някакви ефективни лустрационни мерки е свързан най-малкото с това да има широка обществена подкрепа. Свързан е и с това да има достатъчно сериозна парламентарна подкрепа, която да доведе до законодателни промени. Свързан е с достатъчно сериозна воля на ниво Конституция. Тоест подобни законодателни решения да не бъдат свалени в Конституционния съд. А в дъното, в основата на това нещо, както казах, е обществената нагласа и воля. Нека да разгледаме простия факт, че дори на тези избори, които минаха сега, абсолютни шампиони по издигнати кандидати - агенти, хора свързани с Държавна сигурност и с репресивния апарат на комунистическия режим, отново са двете водещи партии в България - БСП и ГЕРБ. Тоест, дори тези, които се заявяват като демократи, като проевропейци, като пронатовци, като десни, като антикомунисти, нямат необходимата политическа хигиена. Това политически шизофренно поведение подсказва, че на практика ние нямаме политическа воля на елементарно ниво, на ниво партии, на ниво първични партийни структури да се проверяват кандидатите - свързани ли са с ДС или не. Ако има някакви маргинални политически субекти, то те си остават такива. Но на мейнстрийм политическото ниво, ми се струва, че няма воля. За мен тази липса на воля е изключително меркантилна - да не загубим подкрепа, да не загубим позиции. Тоест, за съжаление, въпросът за лустрацията в България се е превърнал от политическа необходимост в някаква баналност. Хората от службите, те продължават да имат своето влияние в българския бизнес и политика

Аз съм предлагал, нещо като втора вълна на лустрация. Една възможност да бъдат осъществени ефективни лустрационни мерки, според мен, е да се предприемат някакви регулации, правила, норми, които да заличат взаимодействията на държавата и общините с бизнес, който се ръководи от хора, които са били свързани с Държавна сигурност. Просто да не се насочват средства към фирми, свързани с елита на ДС и репресивния апарат на комунистическия режим.

В заключение мога да кажа, че разговорът за лустрацията не попада в мейнстрийма. Ченгета дефилират по екраните, за да ни обясняват геостратегически, геополитически, вътрешнополитически и външнополитически казуси, а медиите не се ангажират да кажат поне в едно изречение, че въпросният им събеседник е с разкрито досие - принадлежност към някой от отделите на Държавна сигурност. Например, когато някой ни говори за американското влияние, да се знае, че е бил по линия на външния шпионаж на ДС. Някой друг като ни говори за геополитика, да се знае, че той е бил в ПГУ - политическото управление на Държавна сигурност. Хората да знаят какъв човек говори'', завърши Асен Генов.

П.П. Всяка една политическа партия, която желае дебат по темата, може да се свърже с автора, пишейки до редакционната поща на ФАКТИ - [email protected]