Третата „българска“ изложба в Лувъра ни представя като европейска Турция

Коментар на Емануел Мутафов, artstudies.bg

По Коледа миналата (2019) година медиите съобщиха, че Лувърът е потвърдил третата българска изложба в Париж. Тогава бе оповестено и работното заглавие на изложбата „Изкуство и култури в България XVI – XVIII в.“

Всъщност договорът за сътрудничество с френския музей е сключен още по време на мандата на чл.-кор. Вежди Рашидов като министър на културата, а за третата българска изложба се говори от 2017 г., откогато на посещения в България идват представители на световния музей. Сред тях бе и г-жа Ш. Мори, определена от френска страна за куратор на изложбата.

Срещнах се с г-жа Шарлот Мори от музея Лувър по време на посещението ѝ в София през лятото на 2019 г. с чистосърдечното намерение да окажа съдействие като експерт по християнско изкуство по повод подготвяната изложба. Такава бе молбата на Министерството на културата към мен и други експерти от музеи, НБКМ, БАН. Всъщност се оказа, че вече има концепция за изложба, но тя касае периода XVI – XVIII в., т.е. вековете на същинското османско присъствие на Балканите и идеята на колегата е да представи „взаимодействието“ между ислямското и християнското изкуство по нашите земи.

Още в избрания хронологически обхват се породиха недоумения, тъй като фазите ХV – ХVІІ в. или ХV – ХІХ в. по-точно отговарят на етапите и вътрешната логика на развитие на българското изкуство. Тази концепция ми бе обяснена с факта, че самата г-жа Мори е специалист османист, а мястото за провеждане на изложбата ще е в отдела „Ислямско изкуство“, помещаващ се в едно от подземията на Лувъра.

Колегата вече е направила проучване и е събрала фотоси на артефакти от български колекции, сред които фигурират икони и църковна утвар. Подборът им обаче е тенденциозен и се базира на трудно доказуемата теза, че в някои от декоративните си елементи тези култови предмети са повлияни от съвременното им ислямско изкуство.

„Взаимодействията“ между ислямското и християнското изкуство, каквито през този период почти няма, са маргинални и на чисто декоративно ниво и по никакъв начин не влияят върху взаимоизключващата им се религиозна същност. Идеята за подобна изложба, доскоро придружена с идея за провеждане на колоквиум, не e и иновативна.

Дисертацията на нашата колега Лиляна Станкова, посветена именно на османското влияние върху българското християнско изкуство, категорично показа силно ограниченото и спорадично засвидетелстване на примери за проникване на ислямски мотиви в християнското изкуство по българските земи, особено що се отнася до богослужебните книги, тяхната украса и иконографски решения.

Арабски мотиви се появяват в украсата на византийски ръкописи още през XII в., но преминават в изкуството на другите православни народи силно променени и вече загубили ислямската си същност, т.е. подобни силно ограничени взаимодействия не са и директни. През същия период се появява и т.нар. псевдокуфическа украса по външните стени на византийските храмове, но тя наподобява арабско писмо, за да отблъсква злото, т.е. има апотропейна функция, чийто адресат е ислямската заплаха.

Предметите от бита пък, каквито предстоящата изложба също има намерението да покаже, е трудно да се предположи на какви ползватели са принадлежали. Светското изкуство през периода XVI – XVIII в., от друга страна, не може да бъде представено балансирано в една изложба, тъй като именно тогава българското население в османската империя е рая, бедно, без своя администрация, без монетосечене, изолирано и без интензивни търговски контакти извън империята, които са основа на балканското Просвещение и респ. на замогване на християнското население едва в началото на XIX в. Единствените представителни сгради с по-ценни артефакти през периода XV – XVIII в. са църквите, в които се молят българите.

Необяснимо за мен е, освен гореизложеното, защо се изключва периодът на Българското възраждане, когато навлизат по-осезаемо всякакви влияния в бита и изкуството по нашите земи, както защо един френски изследовател желае да покаже климата на художествени взаимодействия през призмата на османистиката, на управляващия и по-богат етнос, а не например да представи модата алафранга по българските земи. Европейските влияния от тази мода първо минават през османската култура и после се възприемат от християните, подвластни на султана. „Взаимодействията“ могат да бъдат проследени например и във връзките между католическото и православното изкуство, да се проследи ролята на българските католици в оформянето на визуалната култура през периода и т.н.

В действителност, идеята на г-жа Ш. Мори е да покаже, че по българските земи са живели и творили мюсюлмани през периода XV – XVIII в., а тяхното изкуство е повлияло не само бита на подвластните православни християни, но и е навлязло в интимната сфера на религиозния им живот. Затова иска да предложи паралели в украсата на корани и напрестолни евангелия, което освен светотатство е и дълбоко погрешно от научна гледна точка, защото ислямът е аниконична религия, която точно през разглеждания период е агресивна към християните в Османската империя.

Не на последно място трябва да се отбележи, че подобна концепция за изложба, представяща България в Лувъра, не може да бъде кауза на съвременната българска държава с нейните културни и научни институции, които са толерантни и плуралистични, но в рамките на историческата обективност и научната деонтология. Подобни изложби трябва да носят ясно послание не само към тясно специализираните гилдии, но и към широката общественост.

Представете си, Руската федерация би ли се представила в Лувъра с изложба, посветена на културните взаимодействия между руси и монголотатари в периода на присъствието на Златната орда на територията на Киевска Рус за около 250 г. (1237–1480); Република Гърция би ли представила влиянието на немската култура върху гръцкия бит и изкуство в периода на окупацията през 1941–1944 г.?

Аргументът, че периодът, с който се занимава изложбата от България, е османски, както че потенциалният департамент на Лувъра, който би приютил такава изложба, е „Ислямско изкуство“, може да бъде оборен с отдавнашната препоръка към този световен музей най-сетне да се учреди департамент за византийско (източноправославно) изкуство (в тази връзка препоръчвам статията на д-р Емили Л. Спрат от Университета в Принстън „Защо Лувърът има нужда от секция за византийско изкуство“, от 2018 г. Ислямското изкуство по българските земи през XVI – XVIII в., което доказано влияе ограничено върху визуалната култура на подвластните иноверни народи, може да бъде представено само от религиозни институции, свързани с това вероизповедание, както от Р Турция, която напоследък претендира за османското наследство.

Приканвам архиереите от БПЦ, както колегите от музеи, библиотеки, институти и галерии, до които е адресирано писмото на министъра на културата с изх. № 91-00-15 от 05.07.2019 г., да не предоставят експонати за предлаганата от г-жа Шарлот Мори изложба. А въз основа на гореизложеното призовавам министър Боил Банов да откаже институционално участие в изложба с подобна концепция, предлагайки да се изготви идея за изложба „Християнско изкуство от българските земи през XV – XIХ в.“ с участие на куратор и от българска страна, както да изиска от Лувъра да бъде определено контактно лице куратор, който има поне докторска степен. Предлаганата изложба може да се реализира в департаментите „Живопис“ или „Скулптура“ на музея „Лувър“.

Писмо с подобен текст бе изпратено на министър Боил Банов с изх. № 181-РД-08 още на 01.08.2019 г. То е подписано освен от мен, от директорите на ЦСВП „Иван Дуйчев“ при СУ „Св. Климент Охридски“ и на ИЕФЕМ–БАН, от тогавашния зам.-ректор по научната и художественотворческата дейност на НХА, както и от председателя на УС на Асоциацията на реставраторите в България. Отговор и до момента няма, а новини за изложбата научаваме от медиите – щели да участват дори икони от Несебър, църковна утвар и ръкописи.

Прави впечатление обаче, че на журналистите засега се спестява, че половината от планираните да гостуват в Париж 60 експоната от български колекции няма да са свързани с бита и изкуството на християните по нашите земи. С други думи, до иконите ще се излагат ятагани, чердженца за намаз, ибрици и корани, за да се докаже колко мирен, та дори и взаимопроникващ на художествено ниво е бил животът на културите из тези османски територии през XVI – XVIII в.

Не е ясно има ли определен научен комитет на изложбата и какво е неговото мнение поне относно заглавието ѝ „Изкуство и култури в България XVI – XVIII в.“,тъй като понятие „България“ през споменатия период не съществува, а може да се говори само за български земи под османска власт… В тази концепция за изложба, зададена от Париж, отново става дума за прословутото западноевропейско отношение към нас като част от европейска Турция, определено още в края на XIX в. например в книгата на James Baker, Turkeyin Europe. London, Paris & New York, Cassel Petter & Galpin, 1877. А подобна геополитическа идея с милозливо и спорно представяне на културните интеракции стои в основата на съвременния неоосманизъм.