Капитан Петко войвода, хаджи Иванчо Пенчович и битката за историческата памет

На 7 февруари се навършиха 120 години от смъртта на един от най-великите българи в нашата история – Капитан Петко Войвода (6 декември 1844 г. – 7 февруари 1900 г.). Петко войвода е тракиец от Югоизточните Родопи и то от Доган (Дуван) Хисар, в Беломорска Тракия, която остава в Гърция, за разлика от Левски и Ботев, които са от подбалканските градчета, в региона, който е водещ в развитието на капитализма по българските земи в Османската империя. В него и най-силно се чувства кризата след Кримската война и особено след 1875 г., когато Османската империя, обявява фалит. Беломорска Тракия, за която Капитан Петко войвода води такава продължителна борба, за съжаление е откъсната от България и загубва българския си характер. Портретът на Левски стои в кабинетите на водещите политици, а портретът на Петко войвода е символът, с който се идентифицира всеки тракиец, тъй като стотици хиляди тракийци идват в България и от Източна и от Западна Тракия. Той е най-видната фигура на борбата за освобождение на тракийските българи, поради което е и най-голямото име в тяхната история, икона на съдбата на тракийските българи.

Най-дълго води въоръжена борба в защита и освобождение на българите. Човекът, който реализира на практика думите на Левски, че ако се освободи България ще отиде да се бори за свободата на други народи, но той и Ботев се бият за българската свобода, докато Петко войвода е човекът, който се бори и за свободата на другите народи. Бие се за своя роден край, бие се за Освобождението на България, бие се в отрядите на Гарибалди, участва в обединението на Италия и Критското въстание (1866-1869). Ако Левски и Ботев, другите две велики имена в битката за освобождението на България успяват да се бият и умрат за България, то Петко войвода се бори за регионално, национално и интернационално освобождение. Затова може би е и българинът с най-много паметници не само у нас, но и в други страни– Италия, Украйна, САЩ, Гърция.

Ако се опитаме да го сравним с Ботев и Левски, можем да кажем, че Ботев е интелектуалецът, Левски – организаторът, Капитан Петко Войвода е бунтарят. На 28 години Ботев вече има написани стихове и статии за два дебели тома, той е трубадурът, чийто глас се чува надалече, много силно и вдъхновяващо. Гениалният поет, който умира за своите идеи. Левски е организаторът и борецът за национално освобождение, , който смята че българската държава трябва да бъде не на етническа основа, а изградена като гражданска нация, подобно на Франция. За разлика от тях, Петко войвода е от по-изостанал регион, където не Възраждането, а по-ранните мотиви на хайдутското движение, свързани с лични травми, мотивират неговото бунтарско поведение.

Капитан Петко войвода е единственият от тримата със специална военна подготовка и значим международен опит във военни действия. Това обяснява донякъде защо той и най-дълго, без да загине води борбата срещу турците. Вероятно той е е участникът в борбата срещу турците с най-много рани – 33 до 1879 г. и единствен от тримата има дори външен белег от борбата си – белег от куршум на лявата си буза, получен в едно от 110-те сражения, в които участва. Макар че е с най-много рани по тялото си, живее най-дълго, доживява Освобождението и след това повече от 20 години преминава през не по-малки митарства в освободена България, умирайки на 56 години.

Капитан Петко Войвода живее в хайдушката, национално-освободителната епоха и в освободена България. Бори се за нея в руско-турската война с въоръжен отряд от 3000 българи, с които през 1878 г. потушава организирания от Турция „мюсюлмански метеж“ в Родопите, с което заслужава наградата на руския император. Доживява и онзи период, в който е интерниран за русофилските си убеждения, а след клеветата срещу него за опит за атентат срещу Стамболов през 1891 г. е вкаран и изтезаван сто и четиредесет дни в затвора, имотите му са конфискувани, спестяванията му са заграбени. Такива страшни неща стават с него в Освободена България. Време, за което в края на „Немили-недраги“ Вазов пише „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин“. Както стават всъщност и след това при всяка радикална геополитическа промяна в страната, когато хиляди нагаждащи се към предходната система се превръщат в нови елити, мачкащи останалите.

Петко Войвода не е художествен творец, не е и организаторът на национална нелегална мрежа за всеобщо въстание за освобождение, а борецът, който независимо че води много повече битки с турците от Ботев и Левски, взети заедно, не умира, а живее повече от две десетилетия след Освобождението в една съвсем нова ситуация на нови конфликти и противоречия, поради което и не успява да създаде такова голямо количество форми на народна памет, чрез които да бъде в главата на всеки българин..

Водещата институция, която изпълнява функцията на носител на паметта за Петко войвода у нас е Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) и неслучайно неговият портрет стои в сградата на СТДБ и в поделенията на тракийската организация. СТДБ именно превръща в център на своята дейност изграждането на паметници на Петко войвода и ежегодно поклонение при неговите паметници в Рим и Киев. Негов основен символ, чрез който отдава заслужена почит на всички, които подпомагат тракийската кауза е медал „Петко войвода“ с лента.

През последните 30 години живеем във време на поредното пренаписване на историята чрез събаряне на паметници, затваряне на музеи, преименуване на градове, училища, улици и пр. Съборен бе например паметникът на комуниста Ленин в центъра на София и изграден паметник на неолиберала Рейгън. Руският лидер бе заменен с американски в съответствие с новата геополитическа ориентация и пренаписване на историята, при което е извършен отказ от пътя, посочен от Ленин и тръгване по посока на пътя, посочен от Рейгън. Редовно се осквернява и се иска да бъде махнат паметникът на Съветската армия в София и е изграден и открит тържествено паметник на американските войници, хвърляли бомби над цивилни българи и разрушавали центъра на София и други наши градове по време на Втората световна война.

Имаме жестока геополитическа битка за паметта, тъй като не само вътрешни, но и външни сили са заинтересовани от промени не само на политико-идеологическото съзнание, но и на цивилизационната идентичност на българина. Политическото и геополитическото разделение у нас е разделение и в паметта за миналото, като когато става дума за миналото от времето на турското робство при пренаписването на историята имаме външна заинтересованост и активност от две основни геополитически посоки, от където се финансира този процес. Едната посока е Турция, която по неоосманистки пренаписва историята от времето на Османската империя, а другата е САЩ, които след като осъществиха целта на студената война със Съветският съюз и доведоха до разпада му, сега водят нова студена война с Русия.

Петко войвода е свързан с нашата история от времето на Османската империя, която играе важна роля в днешната неоосманистка политика, самочувствие и амбиции на Турция за регионален лидер, поради което с по-голяма категоричност от когато и да е тя отхвърля и тракийският и арменският геноцид. У нас съзнателно или несъзнателно тази линия на пренаписване на историята се реализира от всички, които искат да смачкат по някакъв начин СТДБ, който е основната институция, издигаща Петко Войвода като свое знаме в битката за каузата на тракийските българи. В опитите да разбият тракийската организация, да я обезсилят финансово те на практика се опитват да разрушат стълба на паметта за времето на османското робство и ролята на на Петко войвода в в битката за освобождението на нашата страна.

Петко Войвода има своята роля и в нашите отношения с Русия след Освобождението, когато върви битката между русофоби и русофили, така както върви тази битка и днес, от което следва, че при русофобите Петко войвода ще се пренебрегва или пренаписва, докато русофилите ще се опитват да узнаят повече за неговите отношения с Русия и Руския император. Затова и русофобите не са заинтересовани да говорят за Петко Войвода. Те биха предпочели да се пренаписва паметта за него.

Българската история днес се пренаписва и по вътрешнополитически причини, бивайки част от политическата битка между либерали, консерватори и социалисти. По начало либералите и неолибералите у нас са глобалистки ориентирани, пренебрегват миналото и националната ни идентичност, бивайки ориентирани към така нар. „евроатлантически ценности“ и сред тях има немалко русофоби, поради което и Петко Войвода е пренебрегван от повечето от тях. Миналото и националната идентичност традиционно имат важна роля при консерваторите, но самите консерватори са в различни версии и при едни от тях Петко Войвода присъства, други държат на миналото, но в пренаписани варианти. Социалистите се колебаят между неолибералните глобалисти и националните интереси и миналото.

Ако вземем трите водещи телевизионни канала у нас – БНТ, БТВ и Нова телевизия, ще видим, че не само че девет десети от филмите по тях са американски, но и между една трета и една втора от новините са за събития, станали в САЩ, като се започне от пътни инциденти и всякакви истории с холивудски звезди и спортисти и се стигне до катастрофи, убийства и пр. В това отношение съдържанието на предаванията им е сходно с това на локални телевизионни канали в отделните щати на САЩ. Катастрофата наскоро например с една баскетболна звезда бе предмет на новини цяла седмица, повече отколкото тези телевизионни канали са предлагали общо досега информация за Петко войвода.

Възстановеният след 1989 г. Съюз на тракийските дружества в България (СТДБ) си постави като една от основните задачи не само битката за паметта за геноцида над тракийци и търсенето на историческа справедливост, но и възраждането и поставянето на истинското място в националния пантеон на Петко Войвода. За трите десетилетия след това се изминаха два основни етапа. Първият бе през първите две десетилетия след 1989 г., когато много силна бе глобалистката, антинационална и мултикултурна вълна у нас, пренебрегването на националния интерес. Вторият етап е през това десетилетие, когато в глобален план имаме реакция срещу неолибералната глобализация, обръщане към националната идея, към здравите корени на миналото.

На този именно етап Петко Войвода е изключително важен. Важен е, защото сме изправени пред нова национална катастрофа, при която са унищожени и разграбени не само предходната индустрия и селско стопанство, в катастрофално състояние са образованието и здравеопазването, но е смачкана и паметта, а с това идентичността на българина. Два милиона българи емигрираха, още хиляди млади хора са готови да изоставят и забравят страната си. Българската армия е унищожена и в по-тежко състояние отколкото след Ньойския договор, много по-малка отколкото тогава. Но най-страшното е, че е разрушена паметта за миналото, което ни кара да се чувстваме едно цяло с останалите българи и много малко е количеството на младите хора, които да са готови да получат 33 рани в името на България както прави това Петко Войвода. С тоталното доминиране на пазара във всички сфери, с превръщането на всичко в бизнес последва неолиберална атомизация и растящ егоизъм в обществото, с което рядко намаляха и хората, които са готови да кажат като Левски „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си“, или като Ботев „Мила ми Венето, после отечеството най-много обичам тебе“.

За мене травматични в това отношение са данните от публикуваното преди няколко години изследване в 64 държави на международната агенция „Галъп интърнейшънъл“. На анкетираните от нея десетки хиляди хора е поставен въпросът „Ако се стигне до война, ще се биете ли и рискувате живота си за вашата страна?“. 61% от анкетираните от 64 страни в целия свят са готови да се сражават за страната си, а 27% не биха го направили. В съседна Турция 73 % от населението е готово да се бие за своята страна, в Гърция – 54 %. Силно смущаващият факт е, че България е на едно от последните места в това отношение – само една четвърт от българите – 25 % са готови да се сражават за своята страна, докато 47 %, т.е. близо половината не биха го направили, ще се измъкнат и не се интересуват какво ще стане с нея. Дори в Македония много повече – 38 % са готови да се бият за страната си. Ако днес се сбием с Турция 73 % от турците ще бъдат готови да умрат за страната си, и само 25 % от българите. (Българите са в топ 10 на народите…,2019) Това е ситуацията в България, за освобождението, на която Петко войвода толкова много пъти е отивал на смърт и е останал с 33 рани в своя живот. Петко войвода е бил готов да ходи да се бие за свободата на другите народи, българите не искат да воюват дори за своята страна и народ. Това е резултатът от предателствата на политиците, деморализацията и разпада при реставрацията на капитализма след 1989 г. и поставянето на България под чужд геополитически контрол, довел до това, че големите имена на борците за свобода не са вече образците на младите хора у нас. Така става в нашата история.

Нали Хаджи Иванчо Пенчович, който праща Левски на бесилото става депутат във Великото народно събрание след Освобождението. Така става при всеки от големите геополитически преходи в нашата история. Появяват се сума ти Хаджи Иванчо Пенчовци, които с пълни шепи печелят от промяната. Така стана у нас и след 1989 г. Появиха се не един и двама Хаджи Иванчо Пенчовци, станали депутати, министри, лидери на партии и какви ли още не.

И ако беше жив днес Петко Войвода сигурно пак щеше да постави на къщата си черно знаме с надпис „Погребахте България“, както го прави във времената след Освобождението. А можеше и пак да бъде хвърлен и изтезаван 140 дни в затвора като срещу него ще се сипят и обвинения, че е руски шпионин.

Автор: Васил Проданов

Източник: "24 май"