Урокът от Сирия: Ердоган няма да забрави как Путин го унизи

Руският президент може и да е изпреварил турския си колега Ердоган в Сирия, но той постепенно съсипа приятелството между двамата. И този път тънките сметки на Путин могат и да не излязат, пише Константин Егерт.

Владимир Путин бърза. Иска му се колкото се може по-бързо да обяви, че е извоювал победа във войната в Сирия. Кремъл спаси режима на сирийския диктатор Башар Асад от едно на пръв поглед неизбежно поражение - за което цивилното население в региона плати висока цена.

Единственото препятствие, което Русия и неговият сирийски съюзник все още трябва да преодолеят, е провинция Идлиб, която продължава да е под контрола на коалицията, бореща се срещу Асад. Тази пречка блокира и останалите планове на Путин.

От една страна му предстои да завърши един много важен вътрешнополитически проект: промяната на руската конституция чрез всенароден референдум на 22 април. Промените, които още се изготвят, ще му позволят да си запази контрола над политическата система, както и на всякакви важни политически и кадрови решения дори и след края на неговия президентски мандат през 2024.

Множество допитвания до общественото мнение показаха, че руснаците не са възхитени от външните войни, водени от Кремъл. Евентуалната „крайна победа" в Сирия (Путин вече на два пъти е обещавал, че ще изтегли руските войски от страната) ще му бъде от голяма полза у дома.

Второ, окуражен от анонсите на френския президент Макрон по време на Мюнхенската конференция за сигурност, руският управник се надява на съществено размразяване на отношенията с ЕС, ако не и на пълното им нормализиране.

Това е постижимо , ако - и това е третата причина, поради която Кремъл се е разбързал в Близкия изток – Путин успее да убеди европейците, че трябва да упражнят натиск над украинското ръководство, за да приеме руските условия за прекратяване на конфликта в отцепническите региони на Източна Украйна, които вече се намират под контрола на Москва.

Рисковано начинание

За да постигне всичко това, Путин трябва да остави сирийския хаос зад гърба си. Не без основание той си прави сметката, че ако в Сирия се установи поне относителен мир, Западът ще забрави, че е обвинявал руските въоръжени сили във военни престъпления.

Но тези сметки крият и рискове. Плановете на Кремъл за бързо решаване на конфликта в Сирия го противопоставиха на турския президент Ердоган, с когато само допреди седмици поддържаше приятелски отношения. Сега двете държави се намират на прага на пряка военна конфронтация, особено след като в четвъртък при въздушно нападение бяха убити 33 турски войници. Официалната версия на Дамаск и Москва гласи, че турските военнослужещи са били атакувани от сирийски части и в район, където те не е трябвало да се намират. Има обаче съмнения, че нападението срещу тях е било извършено от руски бойни самолети, които осигуряват закрила от въздуха на сухопътните части на Асад.

Анкара не иска да обвинява Москва, защото би рискувала военна конфронтация с Путин. Ердоган не желае подобно нещо. Същото важи и за НАТО, част от който е Турция.

Ердоган прекара последните две години с това да демонстрира пред Алианса своята независимост, като купуваше руски противоракетни системи и участваше в организацията на мирните преговори в руския курорт Сочи, докато в същото време игнорираше САЩ и другите си западни съюзници. За да се противопостави на Путин, турският президент сега обаче се нуждае не само от уверения в солидарност от страна на Брюксел.

Игра вабанк

В отчаян опит да спечели западната поддръжка, Ердоган отвори границите на Турция, за да пропусне към ЕС над 1 милион бежанци от сирийската война. В това Ердоган вижда средство за повторението на бежанската криза от 2015, която би принудило ръководителите на европейските държави да действат бързо и да упражнят натиск над Путин.

Има много ирония в това, че Ердоган употреби толкова много време и усилия, за да се дистанцира от НАТО и ЕС, а сега е принуден да ги моли за помощ. Това няма как да е убегнало от вниманието на руснаците. И все пак рискованата стратегия на Кремъл може и да се окаже автогол, ако Ердоган реши да продължи сухопътната си офанзива срещу армията на Асад, и ако вкара в играта и турските ВВС. А кой би излязъл победител от тази вабанк-игра засега не е ясно.

Изгубената любов на Ердоган към НАТО

Този конфликт може и да завърши задоволително за Путин – ако действа достатъчно бързо в Сирия, така че да изпревари всякакви турски акции. Едно масирано бомбено нападение над Идлиб би било достатъчно; а цивилните жертви никога не са интересували особено Путин и неговите генерали.

А може и да е скалъпен някакъв нетраен компромис след телефонния разговор на Путин с Ердоган в петък (28.2). В дългосрочен план обаче руският президент навярно ще се окаже изправен пред нови проблеми.

Ердоган никога няма да забрави унижението, на което го подложи Русия. Тя отслаби неговите позиции както вътрешнополитически, така и в очите на партньорите от НАТО. Ердоган навярно ще започне да подобрява отношенията си с Алианса. Но той няма да сключи мир с режима на Асад, а това означава, че мечтата на Путин да загърби сирийското блато, явно няма да се осъществи.