Протестите от 14 юни 2013: да видим каква е България седем години по-късно

На 14 юни 2013 България изригна. Поводът беше назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, но същинската цел беше много по-амбициозна: край на порочното срастване между власт и бизнес. Какво стана, каква е България днес?

Коментар от Даниел Смилов:

Преди седем години българското общество изригна: по улиците на София и други градове в страната излязоха хиляди хора, които протестираха срещу срастването между политическата власт и определени бизнес интереси. Назначаването на бизнесмена депутат Делян Пеевски за шеф на ДАНС стана символ на това срастване и беше конкретният повод за протестите. Тяхната цел обаче беше по-амбициозна. Не просто да се отмени едно проблематично назначение, което в крайна сметка бързо беше сторено. Същинската цел беше да се елиминират или поне да се ограничат порочните отношения между власт и бизнес в страната. Да се промени начинът на управление така, че институциите да не се превръщат в инструменти за прокарване на частни интереси.

Тази цел може би е утопична, но все пак стои в основата на всяко републиканско управление - управление, което по дефиниция е насочено към общото дело, към res publica. Седем години след началото на тези протести, които с различен интензитет продължиха месеци наред, е редно да направим известна равносметка. Къде сме сега по отношение на основната републиканска цел - подобриха ли се нещата или в момента са дори по-лоши от преди?

Политиката

Преди седем години БСП управляваше с ДПС с помощта на златния патриотичен пръст на Волен Сидеров. Сега е същото, само че на мястото на БСП основен коалиционен партньор са ГЕРБ. ДПС (с цялата си пъстра бизнес опашка) е де факто член на управляващата коалиция, макар че де юре не е. И имаме конфигурация от цели три патриотични пръста, които служат основно за легитимация на реалната управленска коалиция. От време на време “патриотите” сами осъзнават тази си роля и се оплакват от нея, но без да спират да я изпълняват.

След падането на кабинета “Орешарски” ГЕРБ се върнаха в управлението и възстановиха стария, познат модел. Имаше известна интерлюдия с Реформаторите, но тя приключи още през 2015, когато част от тях станаха колаборатори на модела, а другите напуснаха управлението.

ГЕРБ бяха запознати с този модел на правене на политика от мандата си 2009-2013 година. И през 2014-2015 просто го възпроизведоха без особени корекции. В този смисъл те носят основната отговорност за управлението чрез скрити договорености - и с ДПС, и с бизнеса по-общо. Но вина имат и други. Реформаторите например, защото не защитиха ефективно интересите на онези, които ги пратиха в НС. И защото след като излязоха от управлението, не се споразумяха за общ политически проект.

През седемте години от 2013 БСП така и не реши дали иска отново да замести ГЕРБ в коалиция с ДПС или да смени начина на управление. Силни хора в партията, като Гергов, са за първото: те дори биха управлявали и с ГЕРБ. Корнелия Нинова пък е амбивалентна - тя води други битки, които превърнаха БСП почти в антиевропейска, “патриотична” формация.

Избирането на Румен Радев за президент не беше по план, но в крайна сметка не доведе до реална промяна - както заради неадекватната политика на БСП, така и заради желанието на Радев да я следва.

Бизнесът

В бизнес средата има промени в сравнение с 2013, но за съжаление те не са за добро. Бизнес групата Василев-Пеевски се разпадна, но частта ѝ, която не е в имиграция, е по-интегрирана в управлението от когато и да било. Нарасна влиянието и на Домусчиев, но като цяло концентрацията на собственост и капитал е много голяма. Нещо повече: ГЕРБ загуби изборите през 2013 след сериозни обвинения, че налага политически рекет над бизнеса. Но скандалите с Божков, както и фалитът на КТБ демонстрираха, че малко се е променило във връзката власт-бизнес. Властта дава привилегии (данъчни облекчения или липса на адекватен контрол), а срещу това изисква: подкрепа за “Левски”, дялове на фирми, прехвърлени на посочени от нея лица, медийно влияние и пр. Когато този алъш-вериш по някаква причина се развали, “уважаваният бизнесмен” става “олигарх” и държавата го погва.

Този модел наподобява малко Стамболовата идея за парламентарна демокрация - или си в властта, или си в затвора или в Цариград. Днес са Белград и Дубай.

От гледна точка на конкретни политики правителството на Орешарски беше под много силен натиск да строи големи инфраструктурни проекти като АЕЦ “Белене” и "Южен поток". Причината за това беше, че определени бизнес групи имаха огромен интерес да усвоят част от милиардите по тези строежи, ползата от които за страната е най-малкото спорна. Седем години по-късно “Турски поток” (“Български”, ако искате) се строи и над милиард ще се похарчи за втора, паралелна на първата ни тръба, по която ще текат същите обеми руски газ. По АЕЦ “Белене” също продължават разходите и процедурите, а вече си имаме и два реактора за него.

Нещо повече: ако през 2013 някой беше казал, че ще се ревизира приватизацията и ще се строят държавни бензиностанции, веднага щяха да го разпознаят като Волен Сидеров. Сега това са официалните правителствени позиции.

Медиите

При медиите нещата значително се влошиха. Бизнесите, с които властта се сраства, овладяха постепенно основни телевизии и се борят в момента за последната сравнително независима. Медийната експертиза на ТV7 се пренесе в мейнстрийма, а шеф на телевизията на партия "Атака" стана шеф на БНТ.

Овладяването на медиите тече и с държавни кампании срещу все по-малкото независими журналисти и издатели. Наказателната репресия срещу тях е сравнима с тази през 2013, ако не и по-силна дори.

Съдебната власт

Процесите в съдебната власт са копие на процесите в медиите. Принципът "ако не сте с нас, ще сте в затвора" изглежда е водещ в политиката на антикорупционните агенции и институции. Мащабите на приложението му се разшириха при новия главен прокурор.

Заключението

На фона на тази мрачна картина въпросът е: защо в момента в обществото няма протестен заряд, след като републиканската идея всъщност не е в по-добра форма, отколкото преди седем години?

Едно възможно обяснение е, че българинът взе да свиква с всичко това. И да се убеждава, че всъщност настоящият модел е управлението по принцип. Нормално е политическият лидер да привика водещи бизнесмени и да им нареди да подкрепят любимия отбор или да рекламират в определена медия. Нормално е също така те да си спестят милиони данъци заради тази си "обществена роля”. Друг начин на правене на политика няма.

В този смисъл анти-републиканизмът е станал норма: той е масовото разбиране за власт, бизнес, медии и правова държава. И не, хората не смятат, че този модел е нещо хубаво. Просто си мислят, че друг модел няма. За тях другото е само утопия.

Затова тези, които искат да се противопоставят на модела, трябва да убедят хората, че са смислена и ефективна негова алтернатива. Критика и описание на този модел вече не са достатъчни - всички го познават и всички знаят, че е дефектен.

Тук оптимистът би припомнил думите на поета: “А може, по-иначе може”.