В три минути: как България стана такава

Коментар от проф. Евгений Дайнов:

За да съм сигурен, че студентите ми са запознати с основното, с течение на времето успях да сведа разказа за 45-те социалистически години до около три минути. Това се получава, когато махнеш всички излишни подробности и стигнеш до най-същественото - до онова, без което не би могло изобщо да има смислен разказ.

Напоследък като че съм на ръба да сведа и разказа за последвалите 30 години до няколко минути. А това е тъжно, защото нещата, които са основополагащи за други европейски народи, при нас се оказват в графата „излишни подробности”.

Заграбването

Ще ви разходя из тези два разказа, започвайки с онзи за комунизма. В края на 1947 година комунистите превземат индустриалните и търговските предприятия, както и финансовите институции, включително пенсионните фондове и централната банка. Така заграбеният ресурс им стига за десетина години, след което свършва. Оглеждайки се откъде другаде могат да вземат, комунистите забелязват селското стопанство, в което са ангажирани около 80 процента от българите. От края на 1950-те години започват да изпомпват селото. Този път присвоеното стига за двайсетина години, но и то свършва. Нямайки откъде повече да набавят вътрешни средства, комунистите са принудени да се насочат към външни, взимайки все повече кредити от западни банки. След още десетина години се оказва, че комунистите не могат да върнат тези кредити. Икономиката фалира и комунизмът рухва.

Обяснява ли този разказ наблюдаемата действителност? Обяснява я. Да опитаме сега с периода след 1990 година. След като рухва икономиката, основана върху държавна собственост, българите решават да си направят нова икономика, основана - както при успешните западни страни - върху частната собственост. Три-четири години по-късно около 1 милион българи вече са в частната икономика, формирайки бъдещата средна класа. Появява се обаче законът на джунглата, при който силните взимат от слабите каквото им трябва. Първите „силни” са т.нар. мутри - бивши борци и вдигачи на тежести, водени от бивши милиционери и агенти на тайната полиция. Десетина години по-късно тези вече са се изтребили помежду си и на сцената излиза нова порода "силни". Още не са „бели якички”, но поне са облечени в някакви ризи с някакви яки. Междувременно начеващата средна класа, оказала се в положението на плячка, губи устрем и енергия. След още десет години въпросните "силни" са вече истински „бели якички”. Облечени са като държавници, защото са държавници - държавната власт е в техните ръце. От тази си позиция те повтарят действията на своите комунистически предшественици, а именно: взимат ресурсите на държавата и на нейните граждани.

Този разказ също съответства на наблюдаемата действителност. А сред отпадналите излишни подробности са върховенството на закона, разделението на властите, правата и свободите на гражданите, институциите, самата политика - именно онези неща, които правят напредналите европейски народи напреднали европейски народи.

Надеждата

И двата разказа са тъжни, тъй като се оказва, че и в двата случая двигателят на събитията в България е един и същ: алчността на силните на деня, тяхната готовност да завземат ресурсите на обществото.

В разказаното има, разбира се, и оптимистичен елемент. Щом знаем, че бедите ни се дължат на алчността на властта, очевидно изходът от тези беди е да направим така, че алчността на властта оттук насетне да не бъде допускана да се превръща в двигател на събитията.

Знанието наистина натъжава, но пък стигането до истината винаги има освободителен ефект.