Краят на света и същността на нашето съвремие

„Надеждата умира последна“

Напоследък стана много модерно да се говори за края на света. Маите, подобно Холивудските звезди, придобиха слава и популярност. Всички се вълнуват от това как по-точно ще се свърши, но малцина се питат какво ще е началото, което съпътства всеки край.

Още Ницше е казал, че илюзиите,фикциите и привидностите са необходими на живота, защото той трябва да вдъхва доверие, на тези, които го живеят.

Именно тези илюзии и фикции са инструментът, който хората използват, за да се убедят в бъдещото настъпване на щастлив живот. Редом с еволюцията на Homo sapiens еволюират и привидностите, в които той вярва. Ако проследим изминатия път и множеството трансформации на човешките вери, ще установим, че сякаш сме достигнали и до върховата точка, която наистина бележи своеобразен край.

Нека си припомним добре познатите фикции до момента

По-лесно е да живееш с мисълта, че дори и грешките, които правиш са „предначертани“. Някой там горе седи и пише твоята собствена история и ти като кукла на конци си само инструментът, чрез който този Някой осъществява целите си. Абстрактният образ на съдбата кара индивидите да са по-спокойни, оправдавайки се пред себе си и пред другите с думите „Така е било писано“.

Религията удря едно допълнително рамо в тази покока, вкарвайки мотива за Спасението.  Моралът като част от възпитателния модел на всяка една култура (без значение от неговото проявление и нравствен „кодекс“ в различните епохи и общества) е виновникът за появата на феномена гузна съвест. Всички онези добродетели, на които учи той, понякога се оказват непосилни за усвояване от индивидите,а това от своя страна води и до нарушаване на тяхната собствена душевна хармония. Точно тук се появява и звучащото като рефрен

„Човешко е да се греши, Божествено – да се прощава“.

Много по-лесно се живее с мисълта, че има кой да ти прости. Дълбоко залегнало е схващането, че хората са грешни твари, чиято единствена мисия на земята е да се покаят.  Изследвания от минали години показват, че броят на постещите по време на Коледните пости и преди Черешовата задушница рязко се увеличава. Всички се борят за прошка, вярвайки,че Висшата сила над нас ще ни спаси, но от какво?

Всички тези фикции имат една и съща цел – да направят съществуването ни тук на Земята по-добро. Всеки се бори за живот, изпълнен с положителни емоции и има нужда да вярва, че това рано или късно ще се случи.

Но ето,че се наблюдава и един своеобразен парадокс. Настъпването на новото хилядолетие и датата 21.12.2012г., която ще остане паметна за цялото човечество в чисто еволюционен план, разкриват крачката назад, отказът от борбата за щастие, пораженческата нагласа. Ако приемем,че преди 12г. чисто икономическите причини доведоха до срив в мечтите на хората и те се примириха, че всичко ще „свърши“, то днес повече от всякога индивидите са готови да прекратят безропотно своето съществуване.

Въпросът:

„НАДЕЖДАТА УМИРА ПОСЛЕДНА“-

умря ли нашата надежда за по-добър и щастлив живот и слезе ли ада на земята?

Хиперконсуматорската реалност, в която живеем е разгледана обстойно в труда на френския философ и социолог Жил Липовецки „Парадоксалното щастие“.  Той задълбочава своя анализ на човешките стремежи в „сюжетната линия“ на щастието като висша изконна цел на човечеството. Авторът представя идеята, че преходът от „има пари, но няма стока“ към „има стока , но няма пари“ е разковничето.

Сега е моментът, в който разнообразието от пазарни стоки и услуги, което поглъща ежедневието на хората,  обуславя изместването на фокуса от битийния върху притежателния модус. Мотивът за пълна нищета в изобилието е възлов в смисловото поле на висшата човешка цел. 

Хиперконсуматорът е онзи, който се стреми да получи пълното щастие чрез все по-засилено консумиране на пазарните продукти. Той е и този, който се отдалечава от постигането на тази благодат все повече. Липовецки говори, че индивидите са станали все по-нещастни и неудовлетворени от живота си, защото цялото това изобилие, на което сме свидетели, размива ценостната система и задава по-низши потребности, които индивидът трябва да задоволява.

Точно тук се появява и календарът на Маите. 

Наблюдава се правопропорционална връзка между отдалечаването от заветната висша цел и примирението с тежката участ. Краят на света се явява поредната фикция, от която хората се нуждаят. Тази фикция обаче, има друга цел. Тя не спомага на хората в тяхното съществуване, създавайки вяра в светлото бъдеще, а точно обратното. Горепосочената е израз на бягството от този свят, примиренческото мислене и краят на надеждата. Индивидите не са постигнали онова щастие и сякаш са уморени от непрестанната борба.

По-лесно им е да повярват, че така приключва всичко, отколкото да търсят вината за вътрешната си неудовлетвореност в самите себе си. Съдбата на човечеството е тази, която задава правилата, а Маите – тези, които оповестяват нейното решение.  На хората не им остава друго, освен да се съобразят с висшите сили, властващи над земния живот и да чакат величествения край.

Редно е да се запитаме обаче, какво ни чака само ден по-късно. На 22.12.2012 г. от къде ще черпим силите, които ще  са ни нужни за началото на новата борба? Ще успее ли човечеството да се мобилизира, или този път краят ще е истински? И ако успеем да започнем отначало, какви ще са новите фикции, които ще ни обещават неземно щастие на Земята?

Остават броени дни...време е за равносметка. Остават десет дни до края на света.....

Очаквайте поредица от материали на същата тема.