Ваня Райнова пред ФАКТИ: Законът измества фокуса от българската култура и изкуство към т. нар. филмова индустрия

Преди няколко дни нaд 270 рeжиcьoри, aктьoри, прoдуцeнти, cцeнaриcти, oпeрaтoри и други филмoви дeйци изпратиха до прeзидeнта Румeн Рaдeв oтвoрeнo пиcмo c иcкaнe дa нaлoжи вeтo върху Зaкoнa зa филмoвaтa индуcтрия. Тoй бeшe гласуван на второ четене нa 17 фeвруaри cъc cъглacиeтo нa вcички пoлитичecки пaртии. Преди самото гласуване на въпросния закон множество кинотворци изразиха несъгласие с това, което се предвижда в него.

Ваня Райнова сценарист и продуцент и е сред инициаторите на отвореното писмо до президента Румен Радев, с което филмовите дейци призовават за вето над Закона за филмовата индустрия. От ФАКТИ се свързахме с нея, за да говорим по темата.

Шансовете за налагане на вето, тя коментира: „Шансове винаги има. Доколко те са големи, не разполагам с достатъчно информация, за да отсъдя. За мен, независимо от това, което ще се случи, беше важно общността да изрази своята позиция спрямо Закона за филмовата индустрия и да търси до последно съдействие от органите за това този закон да бъде приведен във вид и приет след това, а не така надве-натри, както се случи в момента“.

„Позицията ни най-вече е продиктувана от това, че според нас един закон за българското кино – мисля, че „българската филмова индустрия“ е злощастна семантична формулировка, но един закон за българското кино трябва да дава отговор на въпроса как да правим повече и по-хубави български филми или копродукции с българско творческо и финансово участие, които да се срещат с по-голям брой публика. Това, което обаче се случи е, че в този закон тази идея беше малко подменена и в момента той не говори дори малко за киното като произведение на изкуството, като културен продукт, предмет на държавната политика в културата, а говори много повече за филмовата индустрия и как тя участва в пазара.

Тоест от произведение на изкуството и културен продукт, ние започваме да говорим за пазарни продукти и динамика. В известен смисъл подчиняваме киното на задоволяването на пазара, вместо да мислим начини, по които публиката да бъде образована, въведена и привлечена в българското кино като произведение на изкуството“, обясни Ваня Райнова.

„Освен производството на българско кино и международни копродукции, са въведени още две схеми. Едната от тях е свързана с възстановяване на разходи за чуждестранни продукции, осъществени в България, като няма разписани културни критерии за това. Кои точно са тези признати разходи също не е разписано. Нищо не индикира, че те са обвързани с творческо участие и т.н. Естествено, закон за киното е хубаво да има. Естествено, трябва да се подкрепи филмовата индустрия и всички хора, които работят в нея – било то автори, или технически екип. Когато това обаче е всъщност стимул за бизнеса, аз не разбирам защо той се слага под шапката на закона за българското кино, защо водещо министерство е министерството на културата, а не министерството на икономиката.

Втората схема е схемата за производство на телевизионни сериали. Според мен дори е заложено сезонни сериали, защото там се говори за филмови сериали от между 6 и 14 епизода. Тоест един филмов сериал като този на Агнешка Холанд, който е от три части и излиза веднъж като сериен филм, той дори не би бил предмет на занимание на този закон. Тоест става дума за аудиовизуално съдържание, което се произвежда предимно за частните телевизии в България. С други думи това е една схема, в която с държавни пари се финансира частно съдържание. Няма лошо, нищо не пречи такава схема да има в Закона за радиото и телевизията. Слагайки обаче в един закон всички тези механизми и всички тези групи и интереси, чиито цели са изконно различни, се случва едно изместване на баланса в закона. Неговият фокус става по-скоро индустриален и пазарен, отколкото свързан с изкуството и културната политика на държавата“, каза Райнова.

„Ние сме преди всичко за разделение на тези схеми и за един закон, който наистина е фокусиран върху това, с което започнах – как да произвеждаме повече и по-хубави български филми, които стигат до повече публика“, коментира тя.

По повод това дали в закона трябва да има квоти за комерсиално и фестивално кино, тя каза: „Тези две понятия не е задължително да са взаимоизключващи се. Нищо не пречи на един художествен, стойностен филм да има и комерсиален успех. Делението на киното на т. нар. фестивално и комерсиално е изкуствено. Има много филми, които са имали своето признание от критиката, от фестивалните зрители, които са достигнали и до голям брой публика. Това рядко се случва в България и причината, поради която това рядко се случва е, че държавната политика не е насочена към това да приобщи публиката към българското кино. Дори и в този закон няма образователни инициативи. В много европейски държави образованието по кино вече навлиза в средното образование. Има въведени квоти за българските киносалони, които с 15% за европейски филми и от тях 6% за български филми. Това ако се сравни с държава като Франция, е смешно малко”.

„Ако приемем, че някои иска да произведе аудиовизуален продукт, който се регулира от механизма на предлагане и търсене на пазара, то тогава той наистина разчита, че ще бъде финансиран чрез своето разпространение. Не е ролята на държавата там. Напротив, ролята на държавата е да подкрепи творците, които не могат да разчитат на този пазарен успех и на модела на финансиране чрез комерсиалния успех. Това може да се случи по два начина – първо, като се даде възможност те да продължат да създават своето изкуство и второ, чрез политика, която е обвързана с формиране на вкуса, а не с неговото обслужване”, коментира още тя.

Според Райнова самият фокус на гласувания Закон за филмовата индустрия не е правилен. „Смятам, че този закон измества фокуса от българската култура и българското изкуство към т. нар. филмова индустрия, пазарните механизми и комерсиалното разпространение“, каза тя.

„Има много неща, които биха могли да бъдат по-адекватни, променени, преведени в по-голяма близост до нашите виждания. Да говорим за закона на парче и какъв бил интензитетът на подпомагане, какви са критериите за допускане, кого засягат те и т.н., това принизява разговорът и носи това усещане, което го има в българското общество и което за мен е крайно неприятно - че отново става въпрос за едни хора, които се карат за едни пари и се опитват да си разрежат баницата. Законът всъщност не е просто някаква съвкупност от точки. Преди той да започне да регулира работата на хората, които се занимават с филмово изкуство, той е израз на начина, по който държавата гледа на това, което регулира.

Ние смятаме, че погледът на държавата, самият начин, по който тя дефинира киното, самата рамка, в която се опитва да го вкара, е подменена. Най-вече бихме искали този закон да не се опитва да сложи под една шапка различните намерения и интереси на различни хора, които просто не са съвсем съвместими. Най-вече бихме се радвали, ако Законът за финансовите стимули стане самостоятелен закон и регулира тази индустрия, ако Законът за българското кино също стане отделен, телевизионните сериали и тяхното финансиране се регулират от Закона за радиото и телевизията“, каза тя.

„Факт е, че има европейски държави, в който филмовите фондове подкрепят телевизионните сериали, но има и основна разлика в начините, по които самите тези фондове се финансират. Докато Националният филмов център, което не е фонд, а изпълнителна агенция на Министерството на културата, се финансира ексклузивно от държавния бюджет, то тези фондове, за които говорим, се финансират и от отчисления от телевизионни оператори, от видеоразпространители. Тоест хората, които ползват това съдържание, вкарват средства в бюджета, с който то бива финансирано. При нас това не се случва от много години, въпреки че със стъпването на частните телевизии на българския пазар това беше обещано. Разговори за създаване на фонд за кино текат поне от 10 години, откакто аз се занимавам с това. ТоТакъв фонд не се предвижда, не се предвижда и с този закон“, каза Ваня Райнова в края на разговора.