Покришкин и Аристотел

Коментар на Кеворк Кеворкян в kevorkkevorkian.com

Най-разгонените симпатизанти на Радев и Герджиков си представят предстоящите президентски избори като сблъсък на Аристотел и Покришкин. Аристотел си е Аристотел, всички са го чували и това им е напълно достатъчно. Покришкин пък е знаменитият летец, по-късно маршал на Съветския съюз, Звярът на Небето по време на Втората световна война – германските пилоти са предпочитали да се скатаят, вместо да му попаднат пред очите.

Имам една забавна историйка с маршала: реших да го поканя за Събеседник по желание в една „Всяка неделя“, която се излъчваше изцяло от Москва, тия програми имаха голям успех, гледаха на тях като на камбаната на „перестройката“ и пр., макар тукашните началства пет пари да не даваха за никаква промяна, те виждаха в Горбачов един суетен льольо – и накрая се оказа, че не са били далеч от истината. Покришкин прие поканата и прибързано реших, че ще научим някои сензационни небесни тайни. Обаче бях почерпен с друга сензация: вече бях започнал предаването, когато забелязах, че режисьорът Здравко Найденов ми дава знаци, че трябва да говорим. Пуснахме някакъв видео-сюжет, Здравко се приближи, не беше на себе си, и рече: „Той е почерпен!“ „Кой, бре?“ – попитах небрежно, все пак бяхме в Москва и се очакваше повечето от хората, които срещаш, да са почерпени. „Маршалът!“ – едва отговори Здравко. Сега пък аз загубих ума и дума: „Кой маршал?“ Здравко се ядоса: „Колко маршали имаш в предаването? Покришкин, разбира се!“

„И колко е почерпен?“ – попитах за всеки случай. „До козирката!“ – беше отговорът. Очакваше ни абсолютен резил – с участието на един от най-големите асове в историята на войните.

Реших Здравко да отпрати маршала – да се оправдае с някакви технически причини, да му обещае, че ще го поканим следващия път и пр. - обичайното баламосване за такива случаи. Покришкин се усмихнал разбиращо и си тръгнал, като не пропуснал да намигне на нашия човек, тоест – всичко ми е ясно, не се притеснявайте. Бяхме обявявали цяла седмица участието на маршала в „Събеседник по желание“, а вече в ефир го сменихме с друг участник – офталмолога проф. Фьодоров, който след време получи световна слава. Сякаш ни очакваха сериозни неприятности, но руснаците си затраяха, вероятно са си казали - по-добре липсващ маршал, отколкото почерпен маршал. Отгоре на всичко, понеже безкрайната война за световния мир продължаваше, тя продължава и досега, за предпочитане бе публиката да види представител на една хуманна професия, отколкото един военен – дори той да е бил небесен господар.

Тук можех да приключа с тази дописка – ако, разбира се, пишех за някое литературно издание, специализирано в пласирането на иносказателни четива. А читателят да си прави сметките, както намери за добре: от Герджиков до Аристотел, от Покришкин до Радев и пр. Като не забравя, че всичко, в края на краищата, винаги опира до почерпването…

Ние обаче да вървим напред.

От доста време Радев непрекъснато говори за корупцията и останалите злини, загробили страната; и ето, сега е момента да пикира като Покришкин и да изпердаши любимеца си Кирил Петков, нагласен от него за служебен министър, този канадско-българския мелез, който вече е непоносимо нахален – признава, че е подписал декларация с неверено съдържание за гражданството си, но „не се чувствал виновен в себе си и нямало да поеме отговорност“. Само заради това малоумно твърдение Радев трябва да го лиши и от българско гражданство – освен, ако не иска да бъде запомнен като опекун на най-скандалния управленски гаф в годините на Прехода. И с два печата да подпечатат решението си Конституционните съдии, ако решат да оправдаят мелеза, и пълзешком да му го връчат на Радев, за да му се харесат – гафът си е гаф. Само простодушната наивност, да не кажа дуращина на българина ще му попречи оттук-насетне да не спазва нито един български закон. Ще му бъде даден величайши пример за всепозволеност, и то от главната камбанария. Пикирай, Радев, пикирай, спри да гризеш молива – и се измъкни, макар и сериозно закъснял, докато не са те прихванали теб самия. В противен случай ще излезе, че защитаваш деяние, което директно позори самата Конституция.

Между другото, надявам се, че двамата основни кандидати в президентската надпревара имат достатъчно чувство за хумор и няма да се обидят заради личностите, с които ги сравнявам. Аристотел/Герджиков възнамерява да обедини населението – остава да ни съобщи, как ще стори това, след като от години то е насъсквано тъкмо за обратното – да прехапе гърлото на другия, на другомислещия, на когото срещнеш по пътя си; нашите хора ги направиха такива в срамната ера на Прехода – за разлика от руснаците, примерно, които поне само препиват. Няма лесно да се отървем от тази болест, все ще ни се услажда чуждото гърло – а пък за „обединение“ се говори само по време на избори; казват ни го с половин уста и само дето не ни намигат, да не им вярваме.

Впрочем – има ли опиянчване от прегризване на чужди гърла? Това, между другото.

Радев има по-ефектен ход, не толкова абстрактен – просто трябва да се разедини с канадеца Петков и така да даде старт на истинската съдебна реформа, при това не с празни лафове, а реално – само е нужно една лъжлива глава да се изтърколи пред президентството. Ако не го направи – рано или късно ще му кажат като на Покришкин, че отпада от играта по технически причини, няма да има нужда дори да е препил до козирката.

През седмицата Радев си позволи една шега, след която съжалих, че понякога използвам донейде фриволен език. Преди доста години писах, че Бойко понякога се крие под полата на Меркел – изглежда нехигиенично място, но то му донесе немалко активи, стана любимец на канцлерката, с всички последици от това. За ползването на чуждите поли съм писал често и след това. Сега Радев казва, че през 2016 година Бойко се уплашил от него и се скрил под полата на Цецка Цачева, а пък тия дни се скрил под тогата на Герджиков. Сигурно съветниците му и досега възторжено се смеят на уж остроумния му лаф. Само дето той няма нищо общо с истината. През 2016 година Бойко нямаше никаква нужда да се крие под нечия пола, той беше в силата си – обаче президентския пост изобщо не го интересуваше, в него няма реална сила/власт, самото президентство е нещо като мавзолей, с тази разлика, че там няма балсамирани мъртъвци, а щъкат живи мумии. ББ започна да дава някаква фира едва четири години по-късно. През 2016-а, след провала на Цецка, предположих, че играе някаква игра – губи с нефелен кандидат, за да предизвика парламентарни избори, след които да разкара „десните“ навлеци край себе си. Няколко месеца по-късно и ББ призна това.

В момента, докато все още шлифоват посланията си, Радев и Герджиков могат да направят нещо елементарно: да дадат знак, че не им е нужна мръсна кампания. Защото, ако съдим по начина, по който започна, тя ще е кървава – и за този, дето духа. Неразборията с честите/предсрочните избори ще приключи все някак през следващата година, политическите „субекти“ ще изгладнеят и ще бъдат принудени да се споразумеят – и тогава президентството отново ще се свие в пашкула си и ще стане сивото и скучно място, каквото е предвидено да бъде по Конституция.

Изборът на пилотката за вице на Герджиков си е една задявка с Радев, не особено остроумна: ти си пилот, но и ние си имаме, не точно такива като теб, но подробностите не са от значение. Друго щеше да е, ако бяха привлекли Георги Иванов, примерно – все пак, той не е гонил Михаля само в българското небе, ами се е навъртал и край звездите. Тази идея може да изглежда шантава, обаче са нужни наистина извънредни решения, за да се извадят президентските избори от рутината. Радев, струва ми се, сбърка , че се конфронтира толкова стръвно с ДПС – това няма да му прелее част от патриотичния електорат, там в скоро време няма да има никакво просветление, всеки от лидерите е готов да се продаде, само дето няма купувачи. Но пък и Радев не изглежда подходящ за тази роля, прекалено нетърпеливо се преобу с каубойски ботуши – а и напълно ненужно. Заради друго бе предпочетен той преди пет години – но пък пет години са непосилен срок, за да оцелее нещо в Българската Памет.

Очевидно кампанията ще се опита да наложи външни за политиката личности: ректор на университет, върховен съдия, пилотка и пр. Но дали това е добро решение, като се има предвид, че тукашното простолюдие страда от нещо, по-налудно дори от Стокхолмския синдром – колкото повече глупости стоварват върху главата му политиците, толкова по-трайно се обвързва то с тях. Тъй или иначе, Радев има значителна бонификация пред опонентите си: навремето направо смаза Цецка Ц., дълго време беше подвластен на премереното поведение – но всичко приключи с вдигнатия юмрук; въпрос на време е някои да митологизират въпросния юмрук, не е изключено да го увековечат с паметници. А той си беше едно недоразумение. Радев получи някакво предимство и от служебните кабинети, които състави – но те му донесоха и доста негативи, тепърва ще става ясно това. Неясно е и поведението на евентуалните му съюзници: „Има такъв народ“ са в тежък нокдаун, трудно могат да помогнат дори на себе си; „десните“ по принцип са шавливи, на кметските избори в София подкрепиха дори Мая Манолова, те са най-шизофренния играч, но чак „московеца“/според тях Радев едва ли ще преглътнат; електоратът на БСП със сигурност е доста объркан – то е и цяло чудо, че не се е побъркал окончателно, след непрекъснатите заговори срещу Нинова; продължи ли Радев да се заплесва по проекта на игривия харвардски мелез никак няма да е чудно, ако системните социалисти го изоставят, тяхното направо си е истинска драма – гласуват за Радев, а той се опитва да ги натири по-назад в парламентарната класация; отгоре на всичко им каза - в стила на генералските шеги - че никога няма да изостави „левите хора“, обаче иначе няма нищо против да подкрепя майтапчиите от „Продължаваме Промяната“; какво да си кажат тогава „левите хора“, освен, че ще им дойде реда, едва когато се превърнат в някакво НЛО – като въпросните майтапчии. Не е добра тази съдба.

Но, да си призная, всички тези подробности около президентските избори ми изглеждат съвсем маловажни.

Защото държавата направо потъва – най-малкото, ако става дума за нейната чест и достойнство.

Един келяв товарен кораб, който заседна край Камен бряг, ни зашлеви с тази истина…